Север Гансовски

Денят на гнева

Председателят на комисията. Вие четете на няколко езика, запознати сте с висшата математика и можете да извършвате някои работи. Смятате ли, че това ви прави човек?

Отаркът. Да, разбира се. А нима хората могат да правят нещо друго?

(Из разпита на отарка. Материали на Държавната комисия)

От обраслата с гъста трева долина изскочиха двама конници и се заизкачваха нагоре по планината. Пръв бе лесничеят на пъстросив жребец, а зад него Доналд Бегли на червеникава кобила. По каменливата пътека кобилата се спъна и падна на колене. Както се бе замислил, Бегли едва не се изтърси, защото английското му седло за надбягвания се бе свлякло на врата на коня.

Лесничеят го изчака да се качи.

— Не й давайте да си навежда главата, спъва се.

Бетли го погледна ядосано и прехапа устни. Можеше и по-рано да предупреди, дявол да го вземе! Беше ядосан и на себе си, защото кобилата го бе излъгала. Когато я оседлаеше, тя бе издула корема си и сега ремъците бяха съвсем отпуснати.

Той така силно дръпна юздите, че конят се изправи и отстъпи назад.

Пътеката отново стана равна. Движеха се по платото, а пред тях се издигаха обраслите с иглолистни гори върхове на хълмовете.

Конете правеха дълги крачки, на моменти се надпреварваха и минаваха в тръс. Когато кобилата се откъснеше напред, Бегли виждаше гладко избръснатите мършави бузи на лесничея и мрачните му очи, втренчени в пътя. Той сякаш изобщо не забелязваше спътника й.

„Аз съм твърде непосредствен — мислеше си Бегли. — И това ми пречи. Вече пет пъти го заговарям, а той или мълчи, или ми отговаря едносрично. Не ме смята за нищо. Сигурно си мисли, че ако човек е приказлив, той непременно е бъбривец и не трябва да се уважава. Явно в тези пущинаци нямат представа за реалните неща. Мислят си, че да си журналист, не значи нищо. И то такъв журналист, какъвто… Добре тогава, и аз няма да го питам. Все ми е едно!…“

Но постепенно настроението му се оправи. Бегли бе късметлия и смяташе, че на всички им е толкова приятно да живеят, както и на него. Необщителността на лесничея го учудваше, но не изпитваше неприязън към него.

Сутринта времето беше мрачно, но сега се проясни. Мъглата се вдигна, мътната пелена в небето се разкъса на отделни облаци. Огромните им сенки бързо тичаха по тъмните гори и дефилетата и подчертаваха още повече суровия, див и волен характер на местността.

Бегли потупа кобилата по влажната и миришеща на пот шия.

— Май че са те оставяли нощем да пасеш със спънати крака и затова сега се препъваш. Нищо, ще се разберем.

Той отпусна поводите и настигна лесничея.

— Мистър Мелер, в тоя край ли сте роден?

— Не — отговори лесничеят, без да се обръща.

— Къде тогава?

— Далеч.

— Отдавна ли сте тук?

— Отдавна. — Мелер се обърна към журналиста: — По-добре ще е да приказвате тихо, иначе могат да ви чуят.

— Кои?

— Отарките, разбира се. Ще ни чуе един и ще каже на другите. А може просто да ни причака, да скочи изотзад и да ни разкъса… И изобщо най-добре ще е да не знаят защо сме тук.

— Често ли нападат? Във вестниците писаха, че такива случай почти няма.

Лесничеят не отговори.

— А те сами ли нападат? — Бегли неволно се огледа. — Или също стрелят? Имат ли някакво оръжие? Пушка или автомат?

— Те стрелят много рядко. Ръцете им не са така устроени… Пфу, не ръцете, а лапите! Оръжието е неудобно за тях.

— Лапи — повтори Бегли. — Значи, вие тук не ги смятате за хора.

— Кои? Ние ли?

— Да, вие. Местните жители.

Лесничеят се изплю.

— Разбира се, че не ги смятаме. Нито един човек тук не ги смята за хора.

Той говореше отсечено, но Бегли вече бе забравил за решението си да мълчи.

— Кажете ми, вие разговаряли ли сте с тях? Вярно ли е, че говорят добре?

— Старите приказват добре. Онези, които са били още в лабораторията… Младите по-лошо. Но въпреки всичко младите са по-опасни. По-умни са и главите им са два пъти по-големи. — Изведнъж лесничеят спря коня си. — Вижте какво, безполезно е да говорим за това. Всичко е напразно. Вече десет пъти съм отговарял на тези въпроси.

— Кое е напразно?

— Ами цялото ни пътуване. Нищо няма да излезе от него. Всичко ще си остане, както преди.

— Защо ще си остане? Аз съм от влиятелен вестник. Ние имаме големи пълномощия, а материалът се подготвя за сенатската комисия. Ако стане ясно, че отарките представляват опасност, ще бъдат взети мерки. Знаете, че този път се готвят да изпратят срещу тях войска.

— Все едно, нищо няма да излезе — въздъхна лесничеят. — Не сте първият, който пристига тук. През година пристига по някой и се интересува само от отарките. Но не и от хората, които са принудени да живеят с тях. Всеки пита: „Вярно ли е, че могат да научат геометрията?… Ами вярно ли е, че има отарки, които разбират теорията на относителността?“ Сякаш това има някакво значение и заради това не трябва да ги унищожаваме!

— Но аз тъкмо за това съм дошъл — започна Бегли, — да подготвя материали за комисията. И тогава цялата страна ще разбере, че…

— Мислите ли, че другите не са изготвяли материали? — прекъсна го Мелер. — И освен това… Освен това как бихте разбрали тукашната обстановка? Трябва да живееш тук, за да разбереш. Едно е да минеш веднъж, а съвсем друго — да живееш тук! Ех!… Какво да приказваме! Да вървим. — Той подкара коня. — Ето оттук започват местата, в които те се отбиват. Тук, от тази долина.

Журналистът и лесничеят стояха на стръмнината.

Пътеката се виеше под копитата на конете и се спускаше все надолу.

Долу, под краката им, се бе сгушила обраслата с храсталаци долина, прорязана надлъж от тясна камениста рекичка… Като стена нагоре, зад нея се издигаше гората, а нататък, в необозримата далечина — побелелите снежни склонове на Главния хребет.

Оттук местността се виждаше на десетки километри. Но Бегли не успя никъде да забележи и признаци на живот — не се виждаше нито дим, нито дори купа сено. Като че ли всичко бе измряло.

Слънцето се скри зад облак, веднага захладня и журналистът изведнъж почувствува, че не му се слиза надолу след лесничея. Раменете му потръпнаха. Той си спомни топлия нагрят въздух на градската си квартира, светлите и също тъй топли стаи на редакцията. Но после се стегна. „Глупости! Попадал съм и в по-трудни ситуации. От какво да се страхувам? Стрелям добре и реакциите ми са великолепни. Кого, ако не мен, биха могли да изпратят?“ Той видя, че Мелер сваля от гърба си пушката и направи същото.

Кобилата внимателно пристъпваше по тясната пътека.

Когато се спуснаха, Мелер каза:

— Ще се движим един до друг. По-добре да не говорим. Към осем часа трябва да стигнем фермата на Стеглик. Там ще пренощуваме.

Вы читаете Денят на гнева
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×