Дявол да ме вземе!… Смутен излязох от гробището и неочаквано за себе си се отправих в Лувъра.

Пристигам. Тълпа, тъпчене на място, бавно придвижване. Разбира се, всички са вежливи, доброжелателни… И говорят. Сравняват Ван Гог с другите импресионисти и постимпресионисти, търсят всякакви взаимни влияния. Един харесва портретите, друг възторжено говори за пейзажите. А аз мълча и мисля, че всичко това е хипноза. Няма спор, той беше велик, прекрасен човек, обаче що се отнася за художника, тук запазвам собственото си мнение. Да рисува той не знаеше и не се научи. Нали аз с очите си видях как работи, това е цапанипа, а не живопис, критиците и изкуствоведите не могат да ме измамят.

Минаваме във вестибюла, купуваме си билети. Служителите са празнично приветливи и едновременно сериозни, като в храм. Мраморни стълби, разговорите стихват, стъпките стават по-приглушени, внимателни.

Първата зала. Теснотия… Стоя и кой знае защо не се решавам да вдигна очи. След това се оглеждам. Пред мен са „Селяни ядат картофи“, „Тъкачът“, „Момиче в гората“, „Старата кула Нюнен“. Всичко ми е добре познато.

Както гледам, изведнъж картините се разширяват, увеличават, откъсват се от местата си, летят към мене. Това е като чудо, като фантастика. Гърми гръм, свири музика и аз съм пак там, в покрайнините на Хогевен, в бедната къщурка късно вечерта. Хората са неподвижни около блюдото с картофи, но в същото време те се движат; мълчат, но аз чувам немногословната им реч, усещам мислите, чувствувам връзката им един с друг. Такива са те, с ниски чела, некрасиви лица, тежки ръце. Те работят, произвеждат същите тези картофи, груби тъкани, прости продукти от първа необходимост за живота. Затова те и употребяват сами много от онова, което произвеждат, но някаква част от техния труд под формата на данъци, поземлена рента и други такива отива за това, другите да се развличат, от тази част възникват дворци, скулптури, симфонии, благодарение на нея се развиват науката, изкуството, техниката.

Мъжът е протегнал ръка към блюдото, жената го гледа тревожно, вече толкова изморен — кой знае защо той не отговори на нейния въпрос. Старец духа един картоф, замислена старица налива чай. На нея вече не и е до тези конфликти, които могат да възникнат между младите, тя знае, че дребното разногласие или дори скарване ще бъдат погълнати, отнесени от постоянния поток на живота, в който има късичка пролет, бързи мигове любов, а след това само работа, работа, работа…

Аз разпознавам лампата, висяща над масата, задимения таван, познавам самия мъж. Ето сега аз ще вляза при тях, той ще дояде бавно своята порция, след това ще стане, за да ми даде възможност да поговоря с художника. Той няма никакво образование, умът му не е изтънчен и бърз, но той излиза на тъмната улица, знаейки, че „така трябва“, за да се помогне на бедния чудак, който наема ъгълче у тях.

Тези селяни като че ли не са оставили нищо бляскаво, забележително на земята и в общия летопис на племената и държавите, но тяхното трудолюбие, неосъзнатата, почти механична упоритост, с които те се бореха за собствения си живот и живота на своите близки, позволиха на човечеството да преживее, да премине онзи най-опасен момент от историята, когато всичко се крепеше върху мускулна сила, когато човекът като вид в огромното си мнозинство попадна при условия може би по-лоши от тези на животните, когато епохата на биологическото му усъвършенствуване беше вече свършила, но все спи; не бяха настъпили другите фактори. На тях им беше трудно, на селяните, на тъкачите със сиви лица, но те ни позволиха да запазим човечността и да стигнем в бъдеще до възможностите на дълбокия, всестранен контрол над околната среда…

С трепет, с вълнение започвам да разбирам какво е извършил Ван Гог — художникът. Оставил ни е тях — тези прости работници, не е позволил те да потънат в забрава. Но нещо повече, той е намекнал, че за бъдещото изобилие от блага, от театри, стадиони, от възвисили се нагоре гравове-мегаполиси, какъвто например стана Париж около 1995-а, и за всякаквите други чудеса, каквито и по мое време още нямаше, ние сме задължени и ше бъдем задължени и занапред не на леещия си от нашето светило поток енергия, не на гигантските сили, задържащи заедно частиците на атомното ядро, а на човешкото сърце.

Дявол да ме вземе!… Хвърлям се във втората зала, в третата, обратно в първата. Разблъсквам хората, ту застивам на място, ту се затичвам. Гледам „Звездна нощ“, донесена в Лувъра от Музея на съвременното изкуство в Ню Йорк, и ми идва наум, че в звездите Ван Гог е виждал не само светли точки, както ние всички, но е прозрял огромните корони, простиращи се на милиони километри, съобразил е всеобщата връзка на всичко с всичко, поетичната зависимост на нашия живот от онези тайнствени процеси, които протичат в Космоса — зависимостта, която едва много години по-късно откри ученият Чижевски. И не само това! Осенява ме, че развивайки се от картина към картина, Ван Гог е предвидил проблемите, пред които човечеството ще се изправи чак столетие по-късно, когато природата, уж вече покорена, ни изигра нов номер, доказвайки, че не може да бъдеш неин господар, а само приятел и сътрудник. Аз виждам самостойната ценност на битието, сложността на вечно живеещата материя, напрегнато застинала в яркостта и резките контрасти на неговите натюрморти, чувствувам в големите му композиции пулса на биосферата.

А от пейзажите се лее зеленовато-жълтият дъжд от слънчеви лъчи, за който той ми говореше в Арл, кипарисите се увиват като луди, морето прелива от розовост и синьота и всичко това обещава настъпването на онези времена, когато човекът, освободен от грижата за хляб, ще разбере най-после колко е прекрасен светът, в който му е било съдено да се роди…

Какво да ви кажа? Целия ден прекарах в Лувъра, а вечерта седнах на една скамейка в Люксембургската градина и се замислих. Всичко това е много хубаво, картините — ето ги пред мене, ще предложа невиждана сума и ще мога да купя по-голямата част от тях, разбира се. Но, от друга страна, скоро хитлеристи с рогати каски ще наводнят Европа и редом с тези, които се борят против тях, ще се изправят произведенията на великите художници, писатели, композитори. В Холандия ще се създаде партизански отряд „Ван Гог“, томче „Писма“ ще намерят във вещевата торба на червеноармеец, убит на фронта при Ленинград. Жълто- зелената слънчева светлина ще бъде нужна на хората и през трудния следвоенен период, през петдесетте и шестдесетте години — сложни и тревожни. Нима ще се окажа такъв последен мерзавец, че да иззема Ван Гог от историята на човечеството, да го скрия точно през това време, когато има най-голяма нужда от него?

Станах, отидох в хотел „Бонапарт“, взех двата си куфара, натъпкани с долари, качих се на метрото, слязох около Двойния мост. Спуснах се под свода до реката, настаних се удобно, отворих куфарите и започнах полекичка да хвърлям банкнотите във водата. Отделях стодоларовите хартийки една по една, те се изплъзваха от ръката ми, плуваха десетина метра, а след това постепенно потъваха. До мене седна изпокъсан въздебел скитник. Помълча, попита фалшиви ли са. Отговорих, че са истински. Той се осведоми колко са били, аз обясних, че около милион и половина налични и още три и половина в чекове. Той гледа известно време как разпечатвам пачките и каза:

— Остави един долар. Ще си купим вино.

Дадох му десет долара, той донесе огромна бутилка младо корсиканско. Останах да пренощувам с него на същото място под моста, в съдрана палатка, а после живях там още две седмици. Хотелът ми беше опротивял, не отидох там нито веднъж, нито на улица „Ноар“, където зееше в мазето изкъртеният под. Със скитника се прехранвахме около Орлеанската гара. Пренесеш нечий куфар, помогнеш на някой шофьор да си разтовари колата — нелошо печелехме. Приятен човек беше този пълничкият. Все ме хвалеше, че съм пуснал парите в реката. Казваше, че те създават само главоболия.

Четиринадесетте дни прелетяха бързо, настъпи тринадесети октомври, когато трябваше да ме повика 1966-а година. Явих се около дванадесет през нощта на булевард „Клиши“, заставам на познатото място. Настроението ми е отлично, току-що си бяхме устроили със скитника прощална вечеря там, под моста.

Гледам ръчния си часовник — той беше между другото наш, с кристали, но в „мозеровска“ кутия, не можеше нито да избързва, нито да изостава. Всичко е точно, още петнадесет секунди — и сбогом, 1938- а.

Поех въздух в дробовете си, леко повдигнах ръце. Когато те всмукват в Камерата, за миг ти се струва, като че се хвърляш от кула във вода или, да речем, скачаш нагоре с ракетна раница. Разбира се, съвсем за малко.

Е, мисля си, нека само Кабюс да почне вечното си хленчене, нека да посмее само дума да каже. Като го цапна между очите — ще се научи, користолюбецът, как се нарушава Световния закон, подписан тържествено от представители на различни народи и епохи!

Остават пет секунди… две… една и…

Вы читаете Винсент ван Гог
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×