Всички ме гледат. Продавачът моли да почакам, отива някъде, връща се и предлага да отидем при собственика на салона. Качвам се на мецанина. В малкия кабинет всички стени са запълнени с библиотечни шкафове, срещу прозореца в тънка медна рамка — репродукция на „Слънчогледите“ на Ван Гог. Плешив елегантен господин ме поздравява, предлага кафе. Той е развълнуван, но се старае да не го показва. Пита ме с какво разполагам. Рисунка, казвам. „Каква по-точно?“ Нищо особено, отговарям — овчар с овце. Господинът натиска звънеца, в кабинета влиза прегърбен старец с побелели мустаци като две саби — такъв един изкуствоведчески плъх. Собственикът на салона го запознава със същността на разговора, старецът се изпъва, мустаците му щръкват. Какъв е овчарят, в лявата или дясната страна държи гегата? Каква е местността наоколо — дървета или голо поле? Тъмно ли е небето и има ли на задния план кула? Разбирам, че пред мене е главният им специалист по Ван Гог. Отговарям напосоки, че овчарят е въобще без гега, няма нито поле, нито дървета и небето не е тъмно, не е светло, а сиво, с бяла дупка в средата. Старецът прехапва устни, мръщи се, а след това започва да дърдори, все едно че го чете: дрентският период, рисунката е замислена еди-кога си, завършена еди-кога си, споменава се в такива и такива писма. Разви, с една дума, цяла лекция. Мене всичко това не ме интересува, питам направо колко може да струва такова нещо. Елегантният господин се замисля, след което казва предпазливо, че средно запазена рисунка на Ван Гог върви сега примерно по хиляда, а добре запазена — и по две хиляди ЕОЕ-на — след проверка на молекулярно ниво. За да стане ясно, ще кажа, че разполагайки през 1996 година с примерно стотина хиляди единици организирана енергия, бихте могли да си издигнете малък индивидуален остров в Средиземно море — дори и при голяма дълбочина, след насипване на съответното количество пръст, да посадите парк, да построите дом и да прокарате пътища… Много добре, много приятно. След това аз си тръгвам, разказвам всичко на Кабюс и ние решаваме, че щом нещата стоят така, трябва да измъкнем от миналото по възможност повече. Аз предлагам да се върнем в Париж отпреди сто години, тоест през 1895 година, когато художникът е вече мъртъв и картините му, все още не струващи нищо, се съхраняват при вдовицата на брат му Йохана, издала впоследствие писмата на Ван Гог.
Започваме подготовката. Кабюс взима от мен петнадесет хиляди ЕОЕ-на и прибавя пет свои. Аз се сдобивам от нумизматици с пари от онова време. Поръчвам си костюм — широк, с дълъг райе панталон, сако с неподплатени рамене, черен цилиндър с мека и извита периферия. На врата тогава между впрочем са носели не вратовръзка, а някаква тъмна панделка. Всичко е твърде неудобно и се чувствуваш като плашило, но щом трябва, значи трябва. Минават две седмици, приготовленията са приключили и една ясна вечер отиваме в института на улица „Клиши“. Кабюс обяснява на сънения пазач, че аз съм специално поканения тази нощ хроноспециалист. Коридори, завои, коридори, няма жива душа. Със своя ключ Кабюс отваря вратата на Времевата камера. Техниката е следната: указателят се поставя на желаната година, месец, ден и час. След това — включваме за половин секунда, за да хвърлиш един поглед, още едно включване за две секунди за по-подробен оглед и на края окончателно пренасяне. Започнаха да практикуват тези предварителни включвания, след като един знаменит палеонтолог беше материализиран в каменния век преди сто хиляди години право пред отворената паст на пещерен лъв.
При мен всичко мина нормално. Огледах се още веднъж и ето ме в Париж на 10 май 1895 година, в неделя по обяд.
Забавно нещо е, да ви кажа, да попаднеш в чуждо време. Най-напред винаги те поразява тишината. Ако вземем моя съвременен град или примерно този от 1970 година, въпреки борбата с шума, трудно можеш да чуеш това, което става на две крачки от тебе. При нас пък близките звуци заглушават всички по-далечни. А тук ясно се чуваха не само стъпките на близкия минувач, а и шумът на каретата зад ъгъла и дори съвсем тихото дрънчене на конския трамвай през три квартала. И освен това, разбира се, липсата на автомобили, чистото небе, свежият въздух, всичко това създаваше впечатление, че обитателите на този свят си живеят като на курорт. И някаква претенциозност у хората. Всеки крачи по улицата важно, със собствен израз върху физиономията, като явно се насилва. Жена в черна рокля до петите се стреми да покаже, че е въплъщение на скромността. На лицето на шишкото със златна верига в джоба на жилетката е изписано, че той е особено порядъчен човек, а на носача, мъкнещ голяма мукавена кутия от магазина — че е страшно трудолюбив. Всеки минувач като че съдържа в себе си двама души — един такъв, какъвто е в действителност, и втори, какъвто иска да изглежда. В тази връзка ми мина през ума, че прогресът на човечеството, освен всичко друго, е приближаване към все по-голяма естественост и непринуденост.
Материализирах се на стария булевард „Клиши“, на същото място, където се намираше Камерата. И си тръгнах по пътя — приличен млад човек, добре облечен, с бастун и голяма пътна чанта. Трябва да призная, че ме обзе странна, лудешка радост. С мъка се сдържах да не направя някой номер — например да разбия някоя витрина, да преобърна карета или да дръпна за носа натруфеното конте, крачещо важно насреща. Ръстът ми в сравнение с другите минувачи ме правеше направо гигант, чувствувах, че безнаказано мога да правя каквото си искам. Та нали тук не са чували още, че сто метра могат да се пробягат за осем и пет десети, а на дължина да се скочи девет и осем. Не биха могли да ме настигнат нито пеша, нито на кон, а ако се стигнеше до бой, бих могъл да разпръсна произволно количество полицаи, като си послужа със съвременни прийоми от бокс и самбо. Въобще бих могъл да стана цар на подземния и нощен Париж, където нямаше радиопредаватели, мотоциклети, дактилоскопия, апаратура за подслушване, електронни пазачи и всякакви други бъдещи средства за откриване и залавяне на престъпника. От моя гледна точка околните бяха малки и слаби. Аз ги презирах и съжалявах едновременно.
Като се подсмихвах вътрешно, извървях една уличка, после втора, отминах малко гробище, достигнах спирката на конния трамвай, в който едвам се напъхах, лутах се известно време из пресечките, докато се добрах до номер осем на улица „Донасьон“.
Къщичка, верандичка, градинка, лехички с цветя — и всичко това ситно, умалено като играчка, не е като в нашето или във вашето време. Дърпам дръжката на теленото устройство със звънче — тишина, само пчелите омагьосват жълтите лилии. Дърпам пак — вътре в къщичката някой шава, но вратата не се отваря. Третия път ще скъсам тази тел, най-после на верандата се появява жена на средна възраст — очите леко опулени, с изплашено изражение на лицето. Зад нея се показва стара прислужница. Поздравявам през оградата и обяснявам, че съм чужденец, чул за произведенията на Винсент Ван Гог, които се пазят тук и бих искал да ги видя.
Стопанката, тази същата Йохана, се поуспокоява. Старицата отваря портичката, качвам се на верандата. Къщата се състои от три стаички. Първата е нещо като гостна, втората е затрупана цялата с папки и книжа, а третата, както се досещам, служи за спалня на госпожата и на прислужницата. Като цяло обстановката е бедна. Домакинята пита от кого съм научил за картините на Винсент, аз назовавам някакви прочетени в справочниците и монографиите имена. Тя е удовлетворена, по лицето й се изписва оживление и дори сдържана, скромна радост. Завежда ме на горния етаж, който е по-скоро таван. Тъмно, тясно, а върху груби стелажи са поставени платна на Винсент Ван Гог.
Оригинали.
Започвам да ги разглеждам и изведнъж ме обзема дълбоко недоумение. Защо го смятат за велик художник? В какво се състои гениалността му? За какво любителите на живописта са готови да дадат толкова много пари?… Разбирате ли, когато гледах репродукциите в разкошните албуми и четях всевъзможните хвалебствия, беше различно. Но сега картините са пред мен на тавана, мога да ги гледам пряко, а не през облагородяващата призма на времето и става ясно защо през целия си живот художникът е успял да продаде едно единствено нещо. На пейзажите дърветата са нарисувани с по две-три мазвания, къщите са като груби петна. В зеленчуковата градина например не се разбира какво е посадено — зеле или салата. Никаква обработка или, така да се каже, старателност, навсякъде бързане, припряност, небрежност. Имаш впечатление, че всичко, което е видял, е искал да загруби, да изопачи, да изкоруби. Започвах да се досещам, че славата на повечето знаменити художници, а може би и на поетите, е не толкова тяхна заслуга, колкото резултат от шумотевицата, която вдигат по-късно разните критици и изкуствоведи. Ако ви попадне в ръцете пиеса от Шекспир, поема от Пушкин или гравюра на Дюрер, но при условие, че изобщо не сте чували нищо за нито един от тримата, първите две ще ви се видят префърцунени, а третата просто скучна. На всеки от нас още от детинство просто му набиват в главата, че, да речем, Шекспир и Микеланджело са гении, може би иначе нямаше да ги четем, нямаше дори да ги погледнем… Всичко това ми минава през главата, но аз, естествено, не давам вид и си казвам, че моята е лесна, щом за Ван Гог ще платят толкова ЕОЕ-ни.
Повъртях в ръце едно платно, второ, обръщам се към домакинята — прислужницата също стърчи на
