каза, че ако кажем на учителката, ще ни отмъсти, и не знаех какво да правя, затова с момичето отидохме отстрани на двора през междучасието и я успокоявах, като плачеше, и сега няма да се върна повече там, защото утре голямото момиче пак ще дойде при момичето.
Ейдън бе поразен. Регън ревеше с пълно гърло. Ако не изглеждаше толкова нещастна, той щеше да се разсмее. Каква драма! Тя бе наследила тази черта от страната на семейство Хамилтън. Всички Хамилтън не можеха да контролират емоциите си. За щастие той, Спенсър и Уокър приличаха повече на семейство Мадисън. Те бяха много по-резервирани.
Регън вдигаше такъв шум, че Ейдън не чу почукването на вратата. Спенсър и Уокър нахълтаха в стаята. И двамата братя бяха високи, слаби и тъмнокоси като Ейдън. Спенсър беше на петнайсет и от тримата беше с най-меко сърце. Уокър току-що бе навършил четиринайсет. Той бе немирникът в семейството и бе най- безразсъдният. Имаше вид, сякаш се връща от война. Ръцете и лицето му бяха целите в синини и ожулвания.
Преди два дни се беше покатерил да свали една топка от покрива, беше загубил равновесие и със сигурност щеше да си счупи врата, ако не бе успял да се хване за един клон, което бе смекчило падането. Приятелят му Райън не бе такъв късметлия. Уокър се бе приземил отгоре му и беше счупил ръката му. Райън бе полузащитник в училищния отбор, но сега трябваше да пропусне целия сезон. Уокър не изпитваше особена вина заради инцидента. За злополуката той винеше клона, който бе заклещил Райън и му бе попречил да се дръпне.
Сега Уокър оглеждаше Регън за следи от нараняване. Не се виждаха никакви, тогава защо плачеше?
— Какво си й направил? — попита той.
— Нищо не съм й направил — отвърна Ейдън.
— Тогава какво й има? — учуди се Уокър. Той се наведе над леглото и огледа сестричката си, несигурен какво да прави.
Спенсър го избута настрани, седна до Регън и започна непохватно да я потупва по раменете.
Тя най-после започваше да се успокоява. Ейдън отново въздъхна шумно. Може би бурята отминаваше. Той завърза маратонките си и каза:
— Ето, вече се чувства по-добре. Само не я питайте за…
— Е, как мина училището? — полюбопитства Уокър в същия момент.
Риданията започнаха отново.
— … училището — довърши изречението си Ейдън. Той сведе глава и се обърна към бюрото, за да не го види сестра му как се усмихва. Не искаше да наранява чувствата й, но боже, колко беше гръмогласна! Като се имаше предвид колко е дребна, направо не бе за вярване, че може да изкара такъв глас.
— Имала е лош ден — обясни той на братята си.
— Така ли? — попита Спенсър.
Регън спря да плаче, колкото да каже:
— Повече няма да ходя там, никога!
— Какво е станало?
Регън пак зарецитира оплетените си обяснения, като не спираше да ридае.
— Трябва да отидеш — каза Спенсър. Не биваше да казва това.
— Не, няма!
— Трябва — настоя Спенсър.
— Татко нямаше да ме кара.
— Откъде знаеш какво щеше да направи? Той умря, когато ти беше бебе. Не може да си го спомняш.
— Мога. Спомням си го добре съвсем.
— Граматиката ти е ужасна — вметна Ейдън.
— И затова трябва да ходиш на училище — изтъкна Спенсър. Налагаше се да повиши глас, за да надвика риданията на сестра си.
— По дяволите, колко е шумна — измърмори Ейдън. Той поклати глава и добави — Добре сега. Ще закъснея за тренировка, ако не тръгна скоро, така че дайте да я разнищим тая работа. Регън, спри да си триеш носа в чаршафите ми и се изправи.
Той се опита да прозвучи строго. Но нито тонът, нито заповедта му й направиха някакво впечатление. Тя нямаше да спре, докато не се наплачеше.
— Слушай, Регън. Трябва да се успокоиш и да ни обясниш какво е станало — каза Уокър. — Какво точно направи голямото момиче?
Спенсър бръкна в джоба си и извади една намачкана салфетка.
— Ето — подаде й я той. — Изтрий си носа и седни, хайде. Не можем да решим този проблем, ако не знаем точно какво е направило голямото момиче, разбра ли?
Ейдън клатеше глава.
— Регън ще се справи с проблема.
Тя се изправи рязко:
— Не, няма, защото няма да се върна повече в това гадно училище.
— Бягството не е решение — каза Ейдън.
— Не ме интересува. Ще си стоя вкъщи.
— Чакай, Ейдън. Ако някоя голяма грубиянка тормози сестра ни, тогава ние трябва да… — започна Уокър.
Ейдън вдигна ръка, за да ги накара да млъкнат.
— Нека да изясним фактите, преди да сторим каквото и да било, Уокър. Хайде, Регън — каза той успокоително — на колко години е голямото момиче?
— Не знам.
— Добре. А в кой клас е?
— Откъде ще знае? — намеси се Спенсър. — Регън е в предучилищната занималия.
— Знам — обади се Регън. — Тя е във втори клас, казва се Морган и е много подла.
— Вече разбрахме, че е подла — намеси се Ейдън нетърпеливо. Той погледна часовника си, преди да продължи. — Ето, има напредък.
И Уокър, и Спенсър се подсмихваха. За щастие Регън не ги забеляза.
— Каза, че това момиче от втори клас разплакало другото момиче, така ли? — попита Ейдън.
Регън кимна.
— Разплака я, да.
— Какво направи, за да я разплаче? — попита Уокър. — Удари ли я?
— Не.
— Тогава какво? — Сега и Уокър бе също толкова отчаян, колкото и Ейдън.
Очите на Регън отново се напълниха със сълзи.
— Накара момичето да й даде шнолите си.
— Момичето от предучилищната ли е? — попита Ейдън.
— Тя е много добра. Седи до мен на голямата маса. Нарича се Кордилия, но каза, че всички й викали Корди, и аз също трябва да й викам така.
— А ти харесваш ли тази Кордилия? — заинтересува се Спенсър.
— Да — кимна Регън. — Харесвам и още едно момиче. То се казва Софи и седи на същата маса с мен и Корди.
— Ето — рече Ейдън. — Била си в новото училище само един ден, а вече си намерила две нови приятелки.
Убеден, че кризата е приключила, той грабна ключовете за колата си и се отправи към вратата.
— Чакай, Ейдън. Не можеш да тръгваш, преди да сме решили какво ще правим с грубиянката.
— Сигурно се шегуваш. — Ейдън спря. — Грубиянката е във втори клас.
— Все пак трябва да направим нещо, за да защитим Регън — настоя Уокър.
— Например какво? — засмя се Ейдън. — Да не мислиш ние тримата да отидем в училището и да я сплашим?
