Списък с убийства

— Продължавай — настоя той.

— Шофьорът на камиона загубил контрол, камионът се завъртял и се преобърнал. Седанът бил потрошен, но шофьорът, този Ерик Гейдж, се отървал без драскотина. Жена му обаче нямала същия късмет. Полицаят каза, че трябвало да я вадят с лост от колата. Сякаш автомобилът се бил сгънал отгоре й. Каза, че понякога още чува писъците. Жената била в безсъзнание и едва се крепяла. Но мъжът й превъртял, скубел си косата и ревял, че е трябвало да я остави тя да кара, както настоявала, и трябвало той да е на онази седалка. Колкото повече време се точело, докато вадели жена му от колата, толкова повече мъжът излизал извън контрол. Когато дошла линейката, се наложило да го упоят, защото при неговия ръст трима мъже едва успели да го сложат на носилката и да го стегнат с каишките. Бил превъртял. И знаеш ли какво се опитвал да направи?

— Какво?

— Да пресече шосето и да отиде при Уокър. Искал да го убие. Продължавал да повтаря, че Уокър карал твърде бързо и затова камионът завил рязко.

— Но това не е било вярно?

— Според свидетелите — не. Застрахователната компания на шофьора на камиона е обезщетила семействата.

— Колко зле е била жената на Гейдж?

Джил вадеше някакви листчета от джобовете си. Той разгъна едно и кимна.

— Казва се Нина и била цялата в рани, но краката й били най-зле. Костите й били натрошени.

— По дяволите! — прошепна Алек. Знаех си, че е твърде лесно.

— Той си спомни за Хейли Крос и как нейните крака бяха натрошени с чук. Знаеше, че това не е съвпадение. Той се втурна към офиса на Регън. Искаше само да я види, да разбере, че е добре. После щеше да се успокои и да се обади на Уинкът.

Джил го преследваше.

— Чакай. Не искаш ли да разбереш къде е Ерик Гейдж сега?

— Той е тук, нали, Джил? Той е в Чикаго. Джил кимна. После подаде на Алек листчето.

— Ето адреса му.

Алек грабна хартийката, отвори вратата и се втурна в офиса й. Той беше празен. Връхлетя го паника, каквато не бе изпитвал никога досега. Посегна към телефона, когато чу бръмченето на факса.

Знаеше какво е написано, преди да го погледне. Захвърли телефона и грабна листа, преди той да падне в подноса. Това беше друг списък, но заглавието беше различно. „Моят списък“, беше написал той, а отдолу имаше само едно име: Регън Мадисън.

ЧЕТИРИЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Отначало Регън вървеше бързо, но после забави темпо. Тълпата оредя. Беше така потънала в мислите си, че не осъзна, че всички са я задминали, докато не стигна до знака за третия километър. Вече беше отишла по-далече, отколкото възнамеряваше. Започна да ръми. Беше й горещо и задушно. Амбицираните бегачи сигурно вече пресичаха финиша, помисли си тя.

Не беше сигурна къде се намира. Не искаше да се обръща и да върви още три километра до стартовата линия, но не искаше и да продължи към финала, до който имаше още седем километра. Знаеше, че ще попадне на някой доброволец, ако се обърне и тръгне назад, така че направи точно това. Съжали, че не беше следила знаците и стрелките, с които беше означен маршрутът, но бе прекалено заета със самосъжалението си. И с мислите за Алек. Защо той не знаеше, че тя е най-доброто, което може да му се случи? Никоя друга жена нямаше да го обича така страстно като нея.

Но той не я обичаше. Ако не беше работата му, нямаше да остане при нея толкова дълго. Сега всичко бе свършило и тя трябваше да престане да плаче за него. А и очите й вече бяха пресъхнали. Единственото хубаво нещо от цялата история бе, че гордостта й не бе засегната. Алек никога нямаше да научи, че е разбил сърцето й. Той щеше да се чувства зле, ако разбереше това, а последното нещо, което й трябваше, беше да я съжалява.

Сълзи отново замъглиха зрението й. Тя бе напълно отвратена от себе си.

— За бога, вземи се в ръце! — прошепна си Регън. — И спри да мислиш за него.

Беше жадна и реши да се съсредоточи върху това. Пиеше й се вода, но и друга студена напитка щеше да й свърши работа. Тя забърза по пътеката, ала в следващия момент пак забави крачка, защото забеляза един доброволец на велосипед да се приближава към нея.

Тя му махна с ръка и го попита дали знае пряк път към стартовата линия.

— Не видяхте ли знаците? Има пътека, която прекосява парка направо. Точно зад завоя, откъдето идвам — обясни той. После й се усмихна. — Вече доста участници се отказаха.

Тя се подразни от самодоволната му снизходителна усмивка. Беше я поставил в позиция да се оправдава. Доброволецът потегли с колелото си, преди тя да му обясни, че не се отказва. Беше планирала да измине само три километра и точно това беше направила. Всъщност дори бе стигнала по-далече.

Поклати глава, защото изведнъж осъзна, че не е нужно да оправдава действията си пред когото и да било. Какво й пукаше за мнението на доброволеца? Видя, че велосипедистът пак е спрял, и предположи, че някой друг го пита за краткия път през този лабиринт от пътеки.

Зави, забеляза пътеката, която се отправяше на юг, но видя още една, която се отделяше на двайсетина метра по-нататък. Ако не се виеше, тя щеше да я отведе директно до паркинга край стартовата линия. Регън тръгна по нея, но пътеката не водеше никъде и в крайна сметка я върна на мястото, откъдето беше тръгнала. Спъна се в нещо, погледна надолу и видя, че връзката й се е развързала. Каменната стена беше вдясно. Един огромен стар дъб се извисяваше до нея. Огромните му клони, покрити с листа, се спускаха над стената и Регън забеляза, че някой е издълбал инициалите си в кората му. Облегна се на дъба, подпря крака си на стената и завърза връзката си, после се изправи и се наведе напред, за да види какво има от другата страна на стената.

Стръмна тясна клисура се спускаше на десетина-дванайсет метра към гориста местност, през която течеше поток. По единия склон на клисурата стърчаха назъбени скали, но на другия бряг на потока имаше дървета с дебели чепати клони, които сякаш растяха направо от склона.

Пак ръмеше и тънката дъждовна пелена висеше като дим между дърветата. Нямаше дори и полъх на вятър и въздухът бе тежък. Изведнъж стана съвсем тихо, толкова тихо, че тя почти загуби връзка със света наоколо.

Погледът й се придвижи нагоре. Точно тогава го видя. Там, между дърветата, стоеше мъжът с черния анцуг. Беше точно на отсрещната страна на клисурата и стърчеше неподвижно като статуя. Чакаше я да го забележи. Тя бе толкова шокирана да го види, че потрепери изплашена. Сърцето й замалко да се пръсне. Какво правеше той?

Няколко секунди двамата се взираха един в друг. Лицето му бе напълно лишено от изражение. Тя не отделяше погледа си от него, докато бавно се отдръпна от стената. Внезапно той наклони леко глава и й извика нещо. Само една дума, помисли си тя, но не можа да я разбере.

После лицето му се промени и тя осъзна кой е той и къде го беше виждала преди. Ужасът я помете. Той пак изрече думата, този път много по-бавно и ясно, после й направи знак с ръка и тя най-сетне разбра.

„Бягай!“.Той й казваше да бяга.

ЧЕТИРИЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Ерик Гейдж се нуждаеше само от минута насаме с нея — време, повече от достатъчно за това, което възнамеряваше да направи. Почти му се искаше тя да се измъкне, но знаеше, че не може да й позволи да избяга. Трябваше да я убие.

Уокър Мадисън беше изпратил сладката му невинна Нина в ада, но Ерик нямаше да кара Регън Мадисън да страда така, както беше страдала жена му. Не, щеше да я убие бързо. И справедливостта най-после щеше да се възцари.

Демонът щеше да изгори от гняв, но всичко щеше да свърши днес. Ерик бе твърдо решен. Всичко щеше да приключи със смъртта на Регън.