— Да.
— Хм. — Той я гледаше със скептично изражение.
— Ако някой е бил с мен, нямаше ли той или тя също да лежат в безсъзнание?
— Ако е останал по-дълго.
Преди тя да отговори, той попита:
— Колко време стояхте там?
— Къде там?
— Зад дърветата.
— Не знам. Не дълго.
— Наистина ли? — Сега скептицизмът пролича в тона му.
— Някакъв проблем ли има? — попита тя.
— Криминолозите откриха нещо на около шест метра от вас.
— Какво нещо? — попита тя и на мига се досети. Заради удара по главата мисленето й беше забавено.
— Елемент от облеклото — каза той. — Бельо. Поради което се чудех кой е бил с вас.
Тя усети лицето й да пламва.
— Никой не е бил с мен. Питате ме за един черен сутиен, нали? И се чудите дали е мой? — Преди той да отговори, тя бързо продължи: — Наистина е мой. Дамската тоалетна беше заключена, а ми трябваше да се скрия някъде, за да го сваля. Видях дърветата и се отправих към тях.
— Защо?
— Защо какво?
— Защо искахте да го свалите?
Помисли си, че той е изключително безцеремонен с въпросите и се поколеба да му го заяви, но вместо това реши да каже истината.
— Защото ме измъчваше.
— Моля?
Изведнъж всички в линейката се заинтересуваха живо от темата. Райли и Джордж очакваха обяснението й.
— Заради банелите…
— Да?
— Всяка жена щеше вече да е разбрала.
— А мъж не, така ли?
Той не се отказваше от дискусията. Кейт се запита дали нарочно иска да я притесни.
— Вие опитайте да носите такъв сутиен един час и повярвайте ми, ще искате да го свалите, където и да е.
Той се засмя.
— Май ще се наложи да ви повярвам.
— И това ли ще си запишете в тефтера? — Имаше хубава усмивка.
— Омъжена ли сте? — попита той. — Трябва ли да се обадя на съпруга ви?
— Не съм омъжена. Живея със сестрите си. — Тя опита да седне и чак тогава осъзна, че е стегната с каишки към носилката. — Трябва да им се обадя, ще се тревожат.
— Когато стигнем до болницата, аз ще им се обадя. — Той седна обратно на пейката и погледна през задното стъкло. — Почти стигнахме.
— Няма нужда да ходя в болница. Главоболието ми почти мина.
— Аха.
Провлеченият му отговор показа, че не й вярва.
— Не живеете в Чарлстън, нали?
— Не — отвърна тя. Знаеше, че той може вече да е разбрал адреса, телефона и всички други подробности за живота й. Едно телефонно обаждане на колега, който е при полицейски компютър, щеше да му каже всичко, което би искал да знае.
— Живеем в Силвър Спрингс. Дотам се стига много бързо. Не познавате ли града?
— Не — призна той. — Току-що се преместих от Савана. Тук е доста спокойно. — Той се усмихна и добави: — Обикновено. Обзалагам се, че това ще е най-голямото вълнение за тази година.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Кийра и Изабел нахлуха тичешком в спешното отделение. Щом видя Кейт, Кийра се усмихна с облекчение. Изабел изглеждаше изплашена.
Лекарят от Спешното прегледа Кейт и я изпрати на скенер. Там обаче бяха претрупани от работа и тя чака два часа, докато приключат с нея. После я качиха отново в Спешното и я настаниха в една стая.
Кийра крачеше напред-назад в коридора. Изабел седеше на ръба на леглото и гледаше телевизия. По всички канали показваха репортажи за експлозията.
Веднага щом Изабел зърна Кейт, скочи на крака, разтревожено изчака да я настанят в леглото и се хвърли в обятията на сестра си.
— Добре си, нали? Така ни изплаши, но важното е, че си добре, нали?
— Да, добре съм.
Кийра взе дистанционното и повдигна горната част на леглото, така че Кейт да се облегне в седнало положение.
— Не ме виждаш тройна, нали? — попита Изабел.
— Ако те виждаше тройна, щеше вече да пищи. Една Изабел й стига — засмя се Кийра.
Кийра взе картона на Кейт от поставката на таблата на леглото и започна да чете какво са написали лекарите.
— Позволено ли е да четеш това? — попита Изабел.
Кийра сви рамене.
— Ако искаха да не се чете, нямаше да го оставят. Пише, че ще те задържат една нощ за наблюдение.
— Знам — кимна Кейт. — Искам да се прибера вкъщи.
— Трябва да останеш… за всеки случай. Леля Нора още не се бе върнала от срещата си, но й оставихме съобщение. Без съмнение тя ще поиска да си донесе походно легло, за да остане на пост до теб през цялата нощ.
— Да не си е сцепила главата? — попита Изабел, надничайки през рамото на Кийра.
— Не мисля. Черепът й е твърд като гранит.
Изабел хвана Кейт за ръката.
— Изплаши ме… ни. Изплаши ни. Не знам какво бихме правили без теб. Бях самотна, докато ти беше в Бостън. Кийра изобщо не си вдигаше главата от учебниците по медицина.
— Ще се оправи, Изабел. Стига си всявала паника. Изабел отиде до прозореца и седна на перваза.
— Добре, няма да всявам паника. Я кажи… кой беше онзи мъж с хората от линейката? Голям сладур.
— Никой мъж не обича да го наричат сладур — прозвуча един мъжки глас.
Сестрите не бяха забелязали, че Нейт стои на вратата.
Сепна се, когато и трите се обърнаха към него. По дяволите, никоя от тях не беше грозна. Лицето на Изабел веднага порозовя.
— Моля, влезте — каза Кейт. Тя го представи на сестрите си и изчака да й обясни защо е дошъл.
— Забравих да ви дам визитката си — поясни той. — Ако имате нужда от нещо или си спомните нещо, колкото и незначително да ви се струва, искам да ми се обадите.
— Непременно.
Той се поколеба, но не се сети за нищо друго, което да попита или каже, за да се задържи в
