— Дайте ми външна линия. Трябва да съобщя за това.
ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА
Ванеса трябваше да изглежда като ужасена жена, която бяга, за да се спаси.
Трябваше да е убедителна в тази роля. Тя се втурна надолу по хълма, после зави към алеята, затвори очи и се хвърли по коляно върху цимента. Кожата й се разкъса, точно както очакваше, и започна да тече кръв. Изправи се, олюлявайки се, ритна едната си обувка и нарочно се хвърли в храстите. Инстинктивно защити лицето си с ръце, но когато погледна, цялата бе нарязана и издраскана. Претърколи се, за да е сигурна, че ще има пръчки и трева в косата й и лицето й ще е зацапано. Коляното й пулсираше болезнено, но това е малка цена в сравнение с милионите, които щеше да наследи. Провери още веднъж часовника си, за да види точно колко време има.
Не се сети да разкъса дрехите си, но когато се изправи, чу, че полата й се сцепи. Добър детайл, помисли си тя, и я сцепи още малко.
Почти беше време за обаждането. Беше преместила колата на Юън в основата на хълма и бе паркирала своята точно зад неговата. Трябваше да е на безопасно разстояние, когато къщата избухнеше, а тя да може да съобщи на полицията, че Юън е блокирал алеята и не е могла да стигне по-близо. Всичко бе планирано до последната подробност.
По ирония на съдбата тя наистина падна, когато бе само на няколко крачки от колата си. Дори си удари челото в бронята.
Отвори вратата на автомобила и седна зад волана. Погледът й се закова на часовника, очаквайки секундите да изтекат. Оставаха по-малко от три минути. Точно навреме. Погледна старото викторианско тухлено имение на върха на хълма и се засмя. Беше абсурдно някой да си помисли, че тя ще иска това уродливо творение. Старецът не беше правил никакви ремонти и подобрения от трийсет години. Огромен, грозен паметник на живота му, преминал в скъперничество и егоизъм.
Ванеса знаеше, че трябва да изчака с обаждането до след експлозията, но реши, че ще е по- убедително, ако е на телефона и моли за помощ, когато къщата гръмне.
Две минути. Добре, каза си тя. Набра 911. На първото позвъняване вдигна оператор.
— Какъв е проблемът?
— Моля ви, моля ви, помогнете ми! — извика тя. — Той има бомба и ще я убие. Аз се измъкнах, но тя е в къщата с него, не мога… моля ви…
— Какъв е адресът? — попита операторът спокойно.
— Баркли Роуд, четиристотин и седемнайсет. Моля, побързайте! — изпищя тя.
— Имаме две коли в района, госпожо. Вече пътуват към вас. Останете на линия, докато пристигнат. Как се казвате?
Ванеса хлипаше и говореше задъхано, с надеждата да звучи истерично.
— Ванеса Макена. Дано да дойдат по-бързо. Не разбирате ли? Той ще я убие!
— Кого, госпожо? За кого говорите?
— За Кейт Макена. Деверът ми Юън ще я убие.
Оставаше по-малко от минута. Операторът продължи да задава въпроси.
— Къде се намирате сега, госпожо? Извън къщата ли сте?
— Да. Той се разсея за момент и аз побягнах. Сега съм при портата в края на алеята, до колата си. О, чувам сирените! Вече идват.
— Просто не затваряйте, докато не пристигнат, нали?
— Добре. Дано да успеят да го спрат. — Тя отдалечи телефона от ухото си и го насочи към къщата.
Пет… четири… три… две… едно… Времето изтече. Но нищо не се случи.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Сърцето на Дилън се сви на топка в стомаха му. Как можа да позволи това да се случи? Кейт! О, боже, Кейт!
Едва осъзнал новината, че е изчезнала, чу шум от спирачки пред сградата. Агент Клайн беше казал, че ще дойде при него в „Смит и Уесън“, но изобщо не слезе от колата, само натисна клаксона.
Пазачът, който бе напуснал поста си, отскочи встрани за нула време, иначе Дилън щеше да го помете, като се хвърли към вратата. Мозъкът му действаше на автоматичен режим.
Клайн извика през прозореца:
— Качвай се! Да тръгваме, бързо! Пресегна се през седалката и отвори вратата от вътрешната страна.
Дилън скочи вътре. Още не беше затворил, когато Клайн настъпи газта. Колата се изстреля напред.
— Кейт е изчезнала — изръмжа Дилън.
— Знам — отвърна Клайн. — Чух от диспечера. Знам къде е — допълни той с надеждата да не греши. — От полицията в Савана ми подадоха информация. Ванеса напуснала болницата по спешност. Трябвало да се срещне с Юън в къщата на Комптън. Там е в момента и предполагам, че Кейт е с нея. На принципа на елиминирането.
Мина на червено, зави наляво и продължи с бясна скорост.
— Да, и аз така си мисля — каза Дилън, като опитваше да осмисли всичко.
И двамата знаеха, че Кейт може да е вече мъртва, но никой не изрече на глас страха си.
— Кейт трябва да е там с Ванеса — каза Дилън. — Ако не е, не знам къде може да са я отвели. Изобщо не биваше да я оставям сама. Трябваше да остана при нея.
— Близо сме — каза Клайн. — Всички свободни коли пътуват натам. Ще стигнем навреме. — Взе още един завой на две колела, изправи колата със свирене на гуми и продължи.
Дилън извади пистолета от кобура си, провери пълнителя и го върна на мястото му.
— Ако някой нарани Кейт, ще го убия. Няма да го оставя да му се размине.
Тирадата на Дилън изнерви Клайн.
— Не забравяй, че съм федерален агент! Не ми казвай, че ще убиваш някого. Това се нарича предумишлено убийство. Ти си детектив. Знаеш това.
Дилън пъхна пистолета в кобура.
— Не можеш ли да караш по-бързо? Радиостанцията в колата изпука и диспечерът съобщи информацията за обаждането на Ванеса.
Дилън чу думата „бомба“. Почувства се, сякаш някой му изкара всичкия въздух от дробовете.
Диспечерът насочваше полицейски коли, линейки и пожарни към района. Клайн се обади по радиостанцията и съобщи на оператора след колко време ще пристигне на адреса.
Завиха по една натоварена улица с четири платна и започнаха да задминават бясно останалите коли. Повечето шофьори се отбиваха встрани, когато чуваха сирената, но имаше някои, които или не я чуваха, или се преструваха, че не я чуват. Клайн сменяше платната и минаваше между колите като автомобилен състезател.
Въпреки това Дилън смяташе, че могат да се движат и по-бързо.
— Ванеса казала, че Юън има бомба, така ли? — попита Клайн.
— Не е Юън — извика Дилън.
— Знам, знам — каза Клайн. — Ти ме убеди, но се опитвам да ти кажа, че според мен бомбата още не е избухнала. Ако е като другите две бомби, щяхме да чуем експлозията.
— Така е. — Дилън усети искрица надежда. — Никога не съм й казвал, че…
— Че какво?
Той не отговори.
— Защо намаляваш скоростта?
— Защото наближаваме. Сапьорският екип трябва да е точно зад нас. По дяволите, още една бомба. Третият път… Трябва да пипнем негодника.
Клайн забеляза, че зад тях линейка си проправя път между колите.
— Още едно кръстовище и после напред километър и половина. В този богаташки квартал къщите са
