— А сега те наричам кисела краставичка.
Кейт се намръщи недоумяващо.
Той се дръпна от вратата.
— Хайде, Кейт, мисли по-бързо.
— А, ясно, сетих се. Но ти обичаш най-различни храни. Обичаш черни маслини и гевреци, и сладка царевица, и пица, и люти чушки, и…
— Не, не ги обичам. Това са вкусни храни. Но… аз обичам само краставички.
— Това е най-странното сбогуване…
— Не се сбогувам. Казвам ти, че те обичам.
— Обичаш… какво? Не, не вярвам. — Тя размаха кутията с корнфлейкс, без да се усети. — Не ми казваш… не можеш… — Парченца корнфлейкс се разлетяха навсякъде.
— Всеки път, когато попадах на теб в Нейтънс Бей, ти ми пречеше на любовния живот. Беше толкова досадна. Когато не ми прецакваше нещата, се държеше, сякаш не съществувам. Постоянно ти бях бесен, но въпреки това се връщах за още и още. После осъзнах, че винаги проверявам кога ще си там за уикенда, за да се появя и аз. Да, обичам те. Просто ми трябваше известно време, за да го разбера. А когато го осъзнах, започнах да ти викам „краставичка“, за да те дразня.
— Знаеше, че този прякор не ми харесва.
— Е? И на мен не ми харесваше да съм влюбен в теб. Дълго време си мислех, че ме пренебрегваш, и това… ме изкарваше от кожата.
Тя посочи с кутията към него.
— Какво значи, че си мислел, че те пренебрегвам?
— Ти ме обичаш, Кейт. Но ми отне известно време, докато го разбера. Мисля, че ме обичаш отдавна. Просто не си го осъзнала.
Тя поклати глава.
— Не.
— Да. — Той пристъпи към нея. — Обичам те.
Тя се страхуваше да повярва.
— На всичките си гаджета ли казваш, че ги обичаш, преди да ги изоставиш? Това е подло.
— Джил Мърдок.
Тя се дръпна назад и влезе в дневната.
— Коя?
— Джил Мърдок — повтори той, като вървеше към нея. — Когато тя се обадила вкъщи, ти си й казала, че още не са ме пуснали под гаранция.
— Не помня…
— Хедър Конрой. — Той продължаваше да се приближава към нея, а тя да се отдалечава. — Казала си й, че си ми жена, но че не го разгласяваме, защото сме първи братовчеди.
Кейт се усмихна. Беше забравила тази история.
— Всъщност Джордан измисли това.
— Стефани Дейвис.
Тя прехапа долната си устна.
— Не я помня.
— Не можах да я изведа на вечеря, защото имах бубонна чума и бях под карантина.
— Онези постоянни обаждания дразнеха всички.
— Кого например?
— Дразнеха майка ти.
Той я гледа абсолютно невярващо няколко секунди и избухна в смях.
— Майка ми?
Тя сви рамене.
— Е, може да са дразнели и мен — призна си Кейт. Дилън изглеждаше прекалено самодоволен. Тя размаха кутията насреща му. Корнфлейксът се разхвърча във всички посоки. Няколко парченца се озоваха върху полилея. Други две се приземиха върху косата й. Никога не се е държала така, но и никога не се е чувствала така. Дилън я притисна в ъгъла. Единственият начин да избяга бе да мине през него.
— И защо се дразнеше толкова много, Кейт? — попита я.
Тя се страхуваше да му повярва. Не можеше той да я обича… Или можеше? Имаше само един начин да разбере — обвързването. Ако имаше нещо, което можеше да го накара да изчезне, това беше истината.
— Защото те обичам.
Но той не изчезна. Просто се усмихна. Тя поклати глава, намръщи се и повтори:
— Обичам те. Вратата е зад теб.
Той постави ръцете си от двете страни на тялото й и се наведе напред. Устните му бяха на сантиметър от нейните, когато й прошепна:
— Омъжи се за мен.
ЕПИЛОГ
В един великолепен петъчен следобед Кейт — със сестрите си Изабел и Кийра — влезе в Първа национална банка в Силвър Спрингс и щастливо съсипа живота на трима души.
Беше наистина хубав ден.
По нейно указание Андерсън проведе дълъг разговор с новия президент на банката, Анди Радклиф, и й уговори среща. В офиса на Радклиф се събра внушителна групичка. Бившият счетоводител на Лиа Макена, невестулката Тъкър Симънс, и неприятната му жена Ранди смятаха, че идват за прехвърлянето на компанията на Кейт на тяхно име. Едуард Уолъс също беше там. Той бе кредитният инспектор, който добави няколко екстри към документите за кредита, след като Лиа ги подписа.
Главен инспектор Дръмонд чакаше сестрите във фоайето и влезе заедно с тях в кабинета. Изабел и Кийра отказаха да седнат. Останаха прави до Дръмонд край вратата.
Кейт не си направи труда да се представи или да поздрави. Просто подаде на президента на банката една папка.
— Вътре са документите за заема, които е подписала майка ми, Лиа Макена. Ще забележите, че тя е изброила всичко, което притежава. А сега, моля, прочетете оригинала, който е заведен тук, в банката.
— Пипали сте архивни копия? Това е незаконно — възрази Уолъс.
— Незаконно. Чухте ли това, главен инспектор Дръмонд? — попита Кейт.
Радклиф накара Уолъс да замълчи.
— Аз дадох папките на госпожица Макена. — Той се обърна към Кейт: — Какво мога да направя за вас?
— Виждате ли какво е било добавено? — попита тя. — Този, който е променил документа, дори не си е направил труда да имитира почерка на майка ми.
— И всичко друго, което притежавам, включително „Кейт Макена Къмпани“ — прочете Радклиф. — Да, няма съмнение, че това е добавено допълнително.
Всички погледнаха Уолъс. Той скочи на крака.
— Сега си спомням. Бях забравил да добавя тази подробност. Бях пуснал търсене… да, търсене, и открих, че Лиа Макена е съсобственик на фирмата на Кейт Макена.
— Извинете, че ви прекъсвам, но коя сте вие? — попита Ранди Симънс.
Кейт дори не погледна жената. Дръмонд отговори вместо нея.
— Тя е Кейт Макена, ето коя е.
Ранди грабна чантата си.
— Мисля, че трябва да си тръгваме, Тъкър. Няма смисъл да стоим повече.
— Седнете веднага — заповяда Дръмонд.
— Може ли да погледна документите за заема? — попита Тъкър. Той извади очилата от джоба си и си ги
