Ърл Стенли Гарднър
Червенокосата авантюристка
1
Пери Мейсън паркира колата си пред голямата сива сграда на общинския съд в Ривърсайд. Движението не беше натоварено и той се оказа на срещата със съдията Дилърд половин час по-рано от уговореното време.
Съществуваше малка вероятност делото, за което съдията му обясни по телефона, че може да отнеме цялата сутрин, да бъде решено и той да се освободи по-рано. Мейсън измина дългия коридор и влезе в съдебната зала.
Делото беше в ход. Млад адвокат, видимо смутен, стоеше до банката на защитата и явно не знаеше как да продължи.
Облегнал се удобно на стола, свидетелят спокойно очакваше следващия въпрос.
Членовете на съдебното жури изглеждаха отегчени.
Мейсън се отпусна на един от столовете в дъното на залата.
— И тъй, мистър Боулс — започна младият адвокат, — нощта беше тъмна, нали?
— Нощта беше тъмна, но улицата беше осветена.
— В какъв смисъл „осветена“?
— Имаше светлина на ъгъла.
— Ш тя ви помогна да видите всичко?
— Тя осветяваше улицата достатъчно.
— И какво забелязахте?
— Видях обвиняемата Ивлин Бегби да вади нещо от багажника на онзи автомобил. Тя го остави на земята, наведе се, отвори го и…
— Да, да — прекъсна го нетърпеливо защитникът. — Вече ни разказахте всичко това.
— Нали ме попитахте какво съм видял? Помислих си, че искате да го повторя.
— Но не и какво предполагате, че е правила обвиняемата, а какво сте я видял да прави.
— Видях я да отваря багажника на колата. Да вади куфар. Да го оставя на земята. Да го отваря.
— Беше с гръб към вас, нали?
— Да.
— Тогава не бихте могъл да видите дали отваря куфара.
— Видях я да се навежда над него. Видях ръцете й върху капака му. Видях капака да се повдига. Не зная как другояче бих могъл да го опиша.
— Видяхте ли какво извади от куфара?
— Не.
Младият адвокат се наведе над папката и взе безцелно да се рови в бележките си, явно опитвайки се да измисли още някакъв въпрос, който да не навреди допълнително на делото. Членовете на журито се спогледаха и насочиха вниманието си към съдебната зала.
Съдията Дилърд срещна погледа на Мейсън, погледна часовника си и кимна. Мейсън наведе глава, с което искаше да покаже, че времето е изцяло на съдебния състав.
— Тогава още не знаехте кой е собственикът на колата, нали? — попита адвокатът.
— Да.
— Кога разбрахте кой е?
— След като обвиняемата си тръгна, започнах да се питам…
— Не е важно какво сте се питал и какво сте си мислел — прекъсна го бързо защитникът. — Просто отговорете кога разбрахте чия е колата?
— Когато ми казаха в полицията.
Вие ли отидохте там или те ви потърсиха?
— Аз отидох при тях. Чух за кражбата по радиото. Веднага след това…
— Не е важно какво сте чул. Не се отклонявайте от въпроса.
Адвокатът седна и се обърна към клиентката си — млада червенокоса жена на около двадесет години с провиснали дрехи. Елегантният някога костюм от евтина материя бе позагубил формата си и сега дрехата изглеждаше толкова унила, колкото и изражението на младото женско лице. Последва кратък разговор, проведен шепнешком. Защитникът още веднъж прегледа бележките си.
— Други въпроси? — попита любезно съдията. Младият адвокат погледна часовника си и се изправи.
— Как разбрахте, че това е обвиняемата? — обърна се той към свидетеля.
— Видях я.
— Какво видяхте?
— Как беше облечена, лицето й.
— Успяхте ли добре да го видите?
— Достатъчно добре.
— Какво означава това?
— Достатъчно добре, за да я разпозная.
— На какво разстояние бяхте от нея?
— Пак ще повторя, че когато тя извади онези неща от колата, аз се намирах на тридесетина метра от нея.
— И нито за миг не сте бил по-близо?
— Не, докато отваряше куфара. След това тя се обърна и тръгна към мен.
— Как беше облечена?
— Доколкото си спомням, носеше карирано палто с кожена яка.
— Опишете го по-подробно.
— Прилича на онова, което е представено като веществено доказателство. Същото палто виси на окачалката, ей там.
Свидетелят посочи едно дълго палто с широки поли, което висеше на телена окачалка в края на черната дъска. Етикетът върху него показваше, че е представено като веществено доказателство. На черната дъска с тебешир беше начертана диаграма, явно използвана за онагледяване на свидетелски показания.
— Какво правеше обвиняемата, когато я видяхте за първи път?
— Отваряше багажника на колата.
— Имаше ли ключ?
— Не зная.
— Не забелязахте ли да има проблеми с ключалката?
— За първи път осъзнах нейното присъствие, когато отвори багажника.
— После?
— Тогава тя извади куфара, остави го на земята и се наведе над него.
— Можете ли да опишете това по-подробно? Бихте ли го демонстрирал?
Свидетелят се изправи отегчено, наведе се, без да сгъва колене, и изпъна ръце напред.
— Ето така — каза той.
— Тя беше гърбом към вас, нали?
— Да.
— И какво забелязахте?
Той седна отново и се усмихна:
— Откровено казано, направиха ми впечатление краката й.
Залата зашумя. Дори съдията Дилърд се усмихна леко.
— Хващаха око, така ли? — младият адвокат се помъчи да намали напрежението.
— Доста.
— И какво се случи после?
— Видях я да вади нещо от куфара. След това го затвори, изправи се и го остави отново в багажника.
Адвокатът погледна журито, сетне часовника си и прехапа долната си устна. Изглеждаше крайно
