където гостите пиеха чай, но жената очевидно не беше съгласна с възпитаничката си.
— Аз съм Люси — информира ги тя, застанала под рамката на вратата, а големите й тъмни очи ги наблюдаваха по детски наивно. — Това е Бебето Дий-Дий — добави тя, като вдигна нагоре куклата си с порцеланово лице, която държеше за златистите коси.
Говореше английски с лек френски акцент.
— Татко го няма — заяви тя и разтърси лъскавите си черни къдрици.
Младата прислужница, очевидно притеснена от натрапеното присъствие на малката си повереница, опита да я издърпа от стаята, но момиченцето измъкна ръчичката си от нейната, изтича в средата на стаята, подобна на жълто муселиново облаче, в центъра на килима в пастелни цветове, спря рязко пред масичката за чай, посочи към един от сладкишите с ягодов крем с пълната си ръчичка и каза:
— Може ли да ми дадете от това.
Флора й подаде веднага желания сладкиш, което незабавно скрепи дружбата им, а когато я покани при тях на масата, внезапно появилата се на лицето на Люси усмивка й напомни за друга една също така странна усмивка.
Освен това момиченцето имаше и очите на баща си — много тъмни, с гъсти мигли, толкова красиви, че моментално приковаваха вниманието на присъстващите, както и прямотата на речта му. Седна съвсем изправена на един стол в стил „Людвиг XV“, тапициран в кораловочервен атлаз, крачетата й се люлееха във въздуха, изпод изисканата й пола се подаваха украсени с мъниста мокасини. Тя продължи да ги забавлява, разкривайки пред новодошлите детското си виждане за живота в имението, като същевременно систематично унищожаваше съдържанието в чиниите със сладкиши. Речникът й беше доста по-богат от очаквания за тази възраст. Флора обаче си даваше сметка, че многобройният персонал в къщата имаше немалък принос за езиковите й способности. На входа на всекидневната вече се беше събрала цяла групичка от бавачки, чудещи се как да постъпят при дадената ситуация.
— Аз съм почти на четири години — отвърна Люси, когато я попитаха за възрастта й.
— А вие на колко години сте? — попита на свой ред тя, като посочи с изцапания си с крем пръст към Флора и баща й.
Когато чу отговора им, тя размисли за момент, след което заяви:
— Мисля, че маминка и мама са също на толкова години. Но мама отиде във Франция, за да живее с маминка. Тя мрази мръсотията, каза татко. А и тук нямаме павирани улици — допълни тя, като удължи „и“-то на „павирани“. — Обичам моето пони Бърди и никога не съм виждала павирани улици. А вие?
— В града, в който живеем има много павирани улици, но аз обичам и селото — отвърна Флора. — Какъв цвят е понито ти?
— То е нашарено. Братовчед ми Рейвън ме научи да яздя. Искате ли да я видите? Бърди обича сладкиши.
Тя награби шепа от сладкишите и вече слизаше от стола си.
Джордж Бонам учтиво отклони поканата, предпочитайки да се наслади спокойно на пурата си и на чашата бренди, така че Флора тръгна сама с малкия си водач. Люси заведе гостенката си първо в детската, защото трябваше да сложи ботушите си за езда, както обясни малката с типичната за добре научен урок сериозност. След като смени мокасините си, момиченцето се зае да запознава гостенката с бавачките си, които вече се бяха струпали на новото място. Любимите играчки също имаха право да бъдат представени. „Очарователна е като баща си — помисли Флора, — омагьосва околните без усилие.“ Тя я поведе на голяма обиколка из имението, околностите и обширната къща, обиколка започнала с Бърди.
Движеха се според фантазията на Люси. А на другия ден, докато търсеха изчезналия някъде ездачески камшик на детето, Флора се озова пред вратата на спалнята на Адам.
Младата жена усети как я обля внезапна горещина, неконтролируема, която не се интересуваше от обстоятелствата. Тази появила се напоследък неспособност да се контролира отново я учуди. Това беше само една празна стая, повтаряше си тя, една много строга стая, която не носеше почти никакви следи от човека, който я обитава. Въпреки монашеската обстановка обаче, кръвта й беше започнала да кипи, като че сам Адам стоеше пред нея и протягаше ръка, за да я докосне.
Люси бърбореше до нея, като дърпаше ръката й, за да влезе с нея. Още щом прекрачи през прага, Флора беше поразена от носещия се във въздуха мирис. Така миришеха кожата и косата му — на бор и градински чай с лек примес на портокал.
— Виж — казваше в това време Люси и Флора положи усилие, за да се освободи от обзелите я ухаещи спомени. — Това съм аз.
Малък пастелен портрет на златен триножник заемаше почетно място върху нощната масичка. От него й се усмихваше образът на дъщерята на Адам. Върху полираната дървена повърхност нямаше нищо друго, също както и върху нейната посестрима от другата страна на махагоновото легло. Погледът й пробягна по фината бяла кувертюра, опъната безупречно под възглавниците и върху матрака с почти военна точност. Младата жена усети пристъп на ревност, когато се опита да си представи как ли е изглеждала Изолда сред тази пуританска, почти първобитна обстановка. Беше видяла стаята й предишния ден, когато Люси я заведе там, за да й покаже блестящите зелени очи на позлатените лебеди, украсяващи леглото на майка й. От погледа й не убягна портретът над камината, рисуван от Винтерхалтер, от който я гледаше модерно облечена деликатна жена с лененоруса коса с пищно диамантено украшение на гърдите, достойно за султанския дворец. Адам наистина се беше оженил за много красива жена.
Стаята на Изолда беше украсена разточително с коприна и злато, с позлатени дървени и гипсови орнаменти, стените бяха покрити с богата розова дамаска. Мебелите бяха отрупани с възглавници, тапицирани с копринени платове в бледи нюанси. Скъпи порцеланови изделия и всевъзможни скъпи дреболии заемаха изцяло повърхността на всички масички, малки картини в златни рамки с идилични буколически пейзажи украсяваха стените. Всичко това наподобяваше театрална сцена, възпроизвеждаща обстановката в дворец в стил „Рококо“.
Стаята на Адам, в ярък контраст с тази на жена му, разполагаше само с едно бюро с огледална лицева част, с кожен диван край камината, с килим в дискретен морскосин и винен цвят и с легло. Почти спартанска стая, лишена от индивидуалност — или може би с прекалено ярка индивидуалност.
Ако съвместимостта на двама души можеше да се установи чрез сравняване на вкусовете им, то Флора искрено се чудеше как бракът на Адам беше оцелял толкова дълго при такъв контраст в характерите.
— Ела да видиш ножовете на татко — започна да я придумва Люси, като прекъсна разсъжденията на гостенката си и без да я изчака се запъти към вратата на тоалетната стая.
Миг по-късно момиченцето вече отваряше вратичките на един от вградените гардероби, заемащи две от стените на тясното помещение. Адам Сер беше предаден. Наредени на полиците или закачени на медни куки, пред очите й се изпречи истинска войска от разноцветни декорирани ножници, съхраняващи десетки ножове. Големи, малки, обикновени, богато украсени, с кокалени или бронзови дръжки — смъртоносна колекция от прекрасни образци на индиански занаятчии.
— Колко впечатляващо — възкликна Флора, силно поразена от тази сееща смърт изложба, всеки екземпляр от която беше истински.
Това нямаше нищо общо с изложена под стъклата на някой музей сбирка.
— Това тук също е хубаво — продължи Люси и се насочи към другия гардероб. — Мама казва, че са варварски, но ние с татко ги харесваме.
Още две врати се разтвориха и пред смаяния поглед на младата жена се появиха кожени дрехи, украсени с ресни, мъниста, пера, кожа с косъма. Върху пода бяха наредени богато декорирани мокасини. Окачените облекла бяха изработени от бледа, почти бяла или масленожълтеникава кожа, мека като тежка коприна и бяха украсени с хермелинови или вълчи опашки, кожени ресни, красиви картини от мъниста по ръкавите и рамената на ризите, които се спускаха върху кожени панталони с ресни. Очевидно Адам Сер се гордееше с индианския си произход.
— Красиви са — отвърна Флора, снишила глас пред цялото това великолепие.
Разбираше, че за да се създаде нещо толкова съвършено много сръчни ръце бяха работили в продължение на доста време.
— А това е татковият дух — заяви Люси и посочи към стилизирания образ на вълк, издълбан върху парченце дърво, прикрепено към предницата на една риза. — Ето го и тук — добави тя, като издърпа ръкава, с изобразен от мъниста върху му образ на черен вълк върху червен фон. — Неговият народ го нарича Тсе-
