ножа си и се строполи върху прясната си рана.
Янси изрита оръжието му встрани и се изправи триумфално над него.
Хейзард едва се удържаше да не загуби съзнание. От болката му се струваше, че вижда всичко през тунел от светлина, заобиколена от мрак, а над него се е изправило чудовище с кръвясали очи.
— Хвърли им един последен поглед — злорадстваше Янси. — Смятам да оставя копелето на сиукса.
Главата на Хейзард се прочисти и образът на Янси доби очертания.
— А онова страстно малко парче ще отведа със себе си.
Хейзард имаше само един шанс — да се изправи, когато той се наведе следващия път.
— Чудя се как ли е да го направиш с осиновената си дъщеря — кискаше се Янси.
Кръвта на Хейзард закипя. Изведнъж усети как гореща вълна се разлива по тялото му. За миг чуваше само мъчителното си дишане. После, полуослепял от болката, той се изправи с такава бързина, че Янси нямаше как да успее да се отмести, и заби юмрука си в слабините му, превивайки го на две. Последва разсичаща атака на краката и ръцете му срещу врата на Янси, която сложи край на двубоя само секунди по-късно, като прекърши вратния му прешлен точно над гръбначния стълб. На устните на южняка се появи разпенена кръв, която опръска изпомачканата трева, тялото му бавно се разгъна, а главата му се отпусна в неестествено положение. Хейзард погледна посиняващото му лице и после бавно се свлече на колене — задъхан, изпотен, със стичаща се от раните му кръв.
— Ти… не… можеш… да ги… имаш — каза накрая той, със студена решителност в гласа си..
Янси бе мъртъв, а с него и ненаситната му алчност, която бе и най-сериозната опасност за собствеността на Хейзард. Той бе събрал в себе си най-низките човешки страсти, най-Отвратителното от чертите на свободните предприемачи и пионерите на Запада. Жалко, че не беше възможно да се справи толкова решително с всички врагове, застрашаващи неговия народ и живота му.
Обзе го неочаквана слабост, която размъти погледа му, и наобиколилите го воини на Дакота се сляха в една размазана, неясна маса от втренчени очи. Той тръсна глава, за да я прогони, и потръпвайки, пое дълбоко въздух. Неочаквано слабостта премина и съзнанието му се проясни. Хейзард се изправи съвсем бавно, изпитвайки реакциите на тялото си. Когато краката му поеха цялата тежест на тялото, той се олюля, но успя да се закрепи здраво на тях. Трябваше да стигне до Блейз, да качи нея и бебето на мустанга. Да успее някак сам да се покачи на коня си. Тази перспектива му се струваше обезкуражаваща. Болеше го. Той сподави стона, надигащ се дълбоко в гърлото му.
Воините на Дакота наблюдаваха как вождът на абсароките бавно се изправя на крака и прави несигурна крачка. Втората накуцваща стъпка бе съпроводена от остър, болезнен стон. Хейзард силно се надяваше, че не надценява силите си. Той дишаше тежко, а ръцете му висяха отпуснати. Вдигна поглед и видя Блейз, след това очите му се затвориха, прииска му се да може да се облегне на нещо. Блейз, повтаряше умореният му мозък и гласът отекваше по разкъсаните коридори на съзнанието му. И Трей. Все още всичко не бе свършило.
Трябваше да се движи. Не можеше да седи. Трябваше да върви. Той отвори очи.
Събирайки сили от резервите, към които никога досега не бе посягал, Хейзард направи крачка към Блейз, която бе застанала в края на тълпата, прегърнала Трей. Тя не бе помръднала. Никой не бе помръднал. Освен Хейзард. Сякаш това беше някакво последно изпитание за смелост. Те чакаха безмълвно да видят дали ще се провали.
Той кървеше на десетина места. Пот и кръв се стичаха в блестящи вадички и се смесваха с ярките бойни краски по гърдите, лицето и краката му. Всяко мускулче по съвършеното му тяло се бе напрегнало от усилието да се задържи изправен. Когато направи още една крачка, се дочу обща въздишка. Дали щеше да успее и със следващата.
Накрая той я направи, както и още няколко, болезнени, изнервящи крачки, скъсяващи бавно двайсетметровото разстояние между него и Блейз. Тя искаше да изтича до него и да му помогне, но се страхуваше да помръдне.
— Джон — въздъхна тя, когато той беше достатъчно близо до нея, и тази единствена думичка бе изпълнена с надежда, страх и смелост.
Погледите им се срещнаха и устните му оформиха нейното име, но звук не се дочу. Той използваше дъха, за да върви.
Когато се приближи още, ръката му се протегна, за да сграбчи гривата на златистокафявия жребец, и той остана така, задъхан, с кървави пръсти, впити в космите.
— Тръгвай веднага — промърмори накрая той и пускайки гривата, се наведе, за да помогне на Блейз да яхне коня. Хейзард залитна леко, но после се изправи, събрал сетни сили. — Хайде — каза той. Обгърнала бебето с една ръка, Блейз постави крака си върху събраните длани на Хейзард, хвана се за коня и го остави да я повдигне. Той едва не изгуби съзнание от това усилие.
Изправи се и се опря на мустанга, докато звънът в ушите му утихна. Безсилна и объркана, Блейз се пресегна към него.
— Ще сляза — каза тя — и ще ти помогна.
Той бавно поклати глава, опрял чело на врата на жребеца. Измина цяла минута, преди да вдигне главата си.
— Не слизай — каза Хейзард тихо и бавно, — Аз ще се кача. — И треперейки, той се покачи зад нея.
Те бавно започнаха да се отдалечават. Жребецът нервничеше от миризмата на кръв. Хейзард държеше поводите здраво в едната си ръка, а с другата, твърда като стомана, бе прихванал Блейз през кръста и я притискаше към себе си. По обратния път именно тя му служеше като опора, която да го държи изправен. Облегнала се на него, тя можеше да усети учестеното биене на сърцето му, неговата топлина. Малкото телце на Трей се полюшваше в ръцете й, а лекият нощен вятър рошеше меката му тъмна косица.
— Не се оглеждай. Дръж главата си високо изправена. Ще яздим бавно. — Наставленията на Хейзард бяха тихи и гърлени, а напрежението от последния час затрудняваше дишането му.
Тя по-скоро усети, отколкото видя кръвта, стичаща се по ръката й, ритъма на капките, които се плъзгаха по кожата й. Хейзард бе покрит с жестоки рани от нож, замърсени с прах и пот. Той тръсна глава още веднъж, за да проясни погледа си от раната над дясното око. Като по чудо, сякаш бъдещето му наистина бе вече осигурено след кървавата и безгранична смелост на неговия баща, Трей спеше спокойно в ръцете на майка си.
Вече бяха излезли наполовина от лагера и Хейзард инстинктивно стягаше краката си и подръпваше повода всеки път щом жребецът свиеше встрани или подскочеше неспокойно. Така изплашеното животно продължаваше да върви напред и да си проправя път през зяпналата ги тълпа.
Блейз седеше обезумяла от ужас, защото усилията на Хейзард да удържи коня караха кръвта от раните му да тече още по-силно.
— Добре ли си? — попита тя, уплашена от сериозността на раните му, без да е сигурна дали той има достатъчно сили, за да ги изведе от лагера.
— Проклетият мустанг не е обучаван за война, кръвта го плаши.
— Добре ли си? — Тя се пресегна назад и докосна ръката му.
— Ще се справя. — И той изруга леко, подръпвайки отново бясно въртящата се глава на коня.
— Наистина ли ще ни пуснат да си вървим?
— Стъпка по стъпка, биа кара, само това мога да ти кажа засега.
Това беше като неприятното минаване между две редици от хора, които те налагат с пръчки, докато минаваш покрай тях. Но в края на коридора се бе разпростряла прерията, зелена и обширна, а здрачното небе се канеше да докосне хълмовете с лилавата целувка на вечерта. Свободата ги зовеше. При последния вигвам, на около пет метра от последната групичка на Дакота, Хейзард пришпори жребеца с петите си и го поведе в лек галоп.
Той поддържаше хода на животното в равен ритъм, демонстрирайки така докрай своята изумителна смелост.
За Хейзард се говореше още много зими край лагерните огньове на Дакота. Както и за червенокосата жена, която бе дошла заедно с него, за да спаси детето си. Разказваше се за неговата дързост, как се бе измъкнал сам, пришпорвайки мустанга си. Неговите двубои бяха разкрасени така, че да се превърнат в лесно
