— Имам много работа.
— По дяволите… остави я за утре.
Младият мъж във вечерен костюм направи още една крачка в спретнато подредената стая на Хейзард, настани се грациозно на един претрупан с учебници стол и започна да му досажда с леко замъгления си бостънски акцент:
— Хайде де, каним се да идем на вечерта на Мамчето, която провеждаме всеки четвъртък. Тя специално ме уговаряше да доведа „оня симпатичен млад мъж от Йелоустоун“. — Една бърза усмивка потвърди думите му. — Последния път с всички тия приказки за Лонгфелоу и Хиауата си я омагьосал така, че чак връхчетата на шала й от пера били настръхнали.
— Може би следващия път, Паркър — отклони учтиво предложението Хейзард. — Наистина, имам да уча страшно много.
— Сестра ми Ейми ще е там.
— Тя е прекалено млада. — Хейзард си припомни младото момиче, облечено в бяло и готово за женене. Не беше в негов стил.
— Сещаш се за Бет, Хейзард. Ейми е другата ми сестра, женена за Уидърспуун. Тя ме разпита специално за теб. Май че беше нещо за твоите мрачни тъмни очи — подразни го Паркър.
Хейзард си припомни сестрата, въпреки че беше забравил името й. Тя имаше абаносова коса, светла кожа и пазва, която привличаше оня тип погледи, сполучливо наречени „креватни“. Беше седнала една вечер срещу него на масата, но той и Паркър не се задържаха тогава достатъчно дълго, за да успее да разбере дали Ейми е готова на нещо повече от влюбени погледи.
— Не знам — каза Хейзард уклончиво, докато спомените му се въртяха около феноменалния бюст.
— Кажи му, че трябва да дойде, Фелтън — обърна се Паркър към красивия слаб мъж, който току-що бе прекрачил прага, пременен като за случая с бяла вратовръзка.
— Трябва Хейзард — обяви Фелтън със своя откровен маниер на говорене — Сбирките на Паркър „Мамчето си е у дома“ са чудесно предястие. Наели сме стая в „Шоудлингс“. Днес Мънроу има рожден ден и ние му обещахме да му поднесем Сара и приятелките й, завързани с червена панделка.
— Това можете да го направите и без мен.
— А кой освен теб би могъл да спре Мънроу да изпотроши всичко? Трябва да дойдеш. Той не слуша никой друг.
— Апропо, Хейзард — добави Паркър, — Ейми спомена, че съпругът й е в Ийри за една седмица. Не разбирам защо ли го каза — продължи той с дяволито повдигната вежда.
— Ийри… — бавно повтори Хейзард, давайки си сметка за интересните възможности.
— На двеста мили оттук и без никакъв нощен влак за насам — му напомни Паркър.
Фелтън и Паркър си размениха доволни погледи. Хейзард погледна първо единия, после другия. Той също се усмихна.
— Дайте ми десет минути да се стегна — каза меко той.
Наистина, разпределена между вниманието на колеги и партньорки в леглото и занимания с науките, пролетта на последната година на Хейзард в Харвард беше изключително натоварена. Учебните предмети и писмените задания изискваха определено количество енергия, както и безкрайните връзки със снахите от Бийкън стрийт, както и учтивата Ейми Уидърспуун, които до една той успяваше да задоволи учудващо често.
Външни сили се намесиха в напрегнатото му ежедневие, когато надигащото се напрежение между Севера и Юга експлодира през април при Форт Съмтър. Огневите линии се бяха очертали още по Коледа. След празниците нито един от харвардските студенти от Дикси не се завърна. Южна Каролина се бе отделила, бе свикан Федералният конгрес, а майор Андерсън все така беше зад стените на Форт Съмтър. Властите на Южна Каролина започнаха оценка на арсеналите, въоръжението и фортовете на своя територия. На трети януари губернаторът на Джорджия, Браун, заповяда да бъде направена инспекция на фортовете Пуласки и Джаксън до Савана. На четвърти властите на Мисисипи завладяха фортовете и цялото имущество на Съединените щати, намиращо се в тях. На дванадесети беше превзета военната корабостроителница в Пенсакола. На двадесет и осми януари бунтовниците от Луизиана превзеха патрулен катер на Съединените щати и Монетния двор в Ню Орлиънс. И накрая, генерал Туигс от Тексас се предаде на силите на бунтовниците заедно с частите на Съединените щати под негово командване.
Войната с бунтовниците беше само въпрос на време и всички го разбираха.
Още на шестнадесети януари, само единадесет дни след поемането на поста, губернаторът Ендрю издаде чрез своя главен адютант Прокламация № 4, с която привеждаше запасните части на Масачузетс в бойна готовност. В съответствие с това законодателните власти оповестиха, че „жителите на Масачузетс подкрепят напълно правото на президента да въдвори изпълнението на законите на Съединените щати, да защити Съюза, да пази щатското имущество“ и като финал, че щатът „с радост ще застане във всеки аспект, граждански или военен, зад него в правото да постъпи така“.
Няколко дни по-късно, на единадесети февруари, в Кембридж се състоя грандиозно събрание. Градската зала беше препълнена. Хейзард слушаше как Джон Палфри обобщава ситуацията. „Южна Каролина, каза той, е обявила революция. Заедно с още шест други щата, тя обърна гръб на нашето правителство“.
Ричърд Х. Дана — младши произнесе реч по този случай. Той каза, че Юга се е разбунтувал и че е против действията на Джон Браун и изцяло на страната на Съюза, противопостави се на спогодбата от Критенден и обяви лоялността си към Масачузетс. Това събрание изрази настроенията на по-голямата част от жителите на щата.
По времето, когато Съмтър бе обстрелван, Масачузетс бе вече подготвен за война по-добре отколкото повечето други щати. Неговите запасни части бяха прекарали зимните и пролетни нощи в подготовка, набиране на нови членове и реорганизация.
На петнадесети април губернаторът Ендрю получи телеграма от Уошингтън със заповед да изпрати веднага хиляда и петстотин души.
Три дни след атаката на Съмтър Паркър се втурна в стаята на Хейзард, следван на няколко крачки от Фелтън и Мънроу.
— Ние ще се присъединим. И ти трябва да се запишеш в ротата на Дженингс!
— Ротата на Дженингс? — „Съпругът на Корнелия? Няма да стане“, помисли си Хейзард. — Не, благодаря — каза той. — Пък и това не е моя война.
— Не те ли е грижа за робите? — възкликнаха всички почти едновременно.
Разбира се, че го беше грижа, и те го знаеха. Хейзард от известно време присъстваше незабележимо на събранията, осъждащи робството, поради симпатията си към онеправданите под каквато и да е форма.
— Частта на Дженингс има най-хубавите униформи на север от Ричмънд — заяви ентусиазирано Фелтън.
— Това не е достатъчно добра причина да се подложиш на обстрел.
— Но войната няма да се проточи.
— Всички казват, че щяла да приключи до есента.
— Ще се покрием със слава, Хейзард. Ще бъде забавно!
Хейзард се бе нагледал на убийства и смърт, за да не се съгласи, че и те имат „забавната“ си страна, но той не спори с ентусиазираните си приятели.
— Приятно прекарване тогава. Веднага след края на занятията тръгвам на Запад. Ако някога минете през Монтана, потърсете ме.
— Хейзард, имаме нужда от теб — настояха те. — Кой друг би могъл да търси следи като теб, да стреля като теб и да язди така, сякаш, дявол го взел, сякаш конят е част от него? — завърши Мънроу с глас, изпълнен с възбуда.
— Никога не съм виждал човек, който да скача на и от галопиращ кон, както го правиш ти, Хейзард — отбеляза тихо Фелтън. — И в цирка дори.
— Кажи, че ще дойдеш — умоляваше го Паркър. — Ти си идеален за кавалерийската рота на Дженингс.
— Съжалявам, но не мога — каза Хейзард.
