— Хайде, пийни една глътка. — Улф отвори бутилката и напълни една от малките чашки почти до ръба.
— Какво е това? — попита тя, като пое чашката от ръката му.
— Бренди.
Улф наля и в своята чаша и изпи напитката на един дъх. Наля си и втори път, преди Моли да бе успяла да вдигне своята чашка до устните си. Тя първо помириса подозрително напитката. Разбира се, от време на време получаваше по чаша вино с вечерята, но никога не бе пила нещо толкова силно като брендито на Улф.
— Пий, не се страхувай — подкани я Улф и тя вдигна чашката и едва докосна с устни алкохола, след това отново я свали в скута си.
— Не би трябвало да пия това — каза Моли, като остави брендито настрани. — Гладен ли си? — Тя отчупи парче хляб и му го подаде точно когато той изпи втората си чаша. — Надявам се, че обичаш сладък хляб. Сложила съм канела и стафиди.
— Значи сама си го направила — отбеляза той сухо и взе парчето хляб. Пръстите му едва докоснаха нейните и Моли бързо прибра ръка в скута си. — Изпий брендито ми, тогава и аз ще ям от хляба ти.
Моли взе отново чашката и неохотно я доближи до устните си. Пое съвсем малка глътчица, но тя бе достатъчна очите й веднага да плувнат в сълзи. Брендито изгори гърлото й. Без да се колебае, Моли върна чашката на Улф.
— Не мога да пия това.
Моли за миг си помисли, че той ще откаже да вземе чашката от ръката й, а без съмнение щеше да го обиди, ако изхвърлеше останалата част от питието в гората. Помисли си, че ако проникне в корените на някое дърво, то можеше и да изсъхне.
— Защо не?
Улф се пресегна, но вместо да вземе чайката, сключи пръсти около нейните. Ръката му бе толкова голяма, че нейната се изгуби в нея. Пръстите му бяха дълги и силни. Ръката му беше топла, мека и силна, а от докосването му сърцето й започна да бие така, че Моли се уплаши, че Улф ще го чуе. Зелените му очи блестяха толкова мрачно, че Моли не издържа и сведе поглед към силната му челюст, където нервно потрепваше мускул. Дали беше тик? Моли сведе поглед още по-надолу към шията му. Там пулсираше една вена в синхрон с ударите на сърцето му. За разлика от нейното, неговото сър, изглежда, не бе променило ритъма си.
Моли бе впила поглед в едно копче на жилетката му. Когато той най-сетне пое чашата от нея, пръстите му леко докоснаха обратната страна на ръката й.
— Трябва да тръгвам. — Гласът й бе слаб и несигурен.
— Толкова скоро?
В думите му не се долавяше никакво вълнение и Моли се укори вътрешно, че е такава глупачка. Докосването бе съвсем невинно. Той бе задържал ръката си върху нейната не повече от няколко секунди, а ето че тя се чувстваше така, като че ли той се готви да я целуне. Моли несъзнателно прокара език по устните си.
— Все още не съм опитал хляба ти. — Улф взе парчето хляб, което Моли му бе оставила и отчупи от единия му край. Не свали поглед от нея, докато поставяше парченцето в устата си и доизпи останалото бренди в чашата си. — Чудесен е, Червенокоске.
Моли изпита странното чувство, че той има намерение да изяде не хляба, а нея. Може би причината бе в очите му, каза си тя, които я наблюдаваха напрегнато, без да мигнат, като че се опитваха да я унищожат, да я парализират. Тя приличаше на плашлива сърна, а той бе вълкът, срещу когото нямаше никакъв шанс.
— Имаш една трошичка. — Моли докосна с пръсти бузата си.
Дългите му пръсти посегнаха да махнат трошичката, но Улф улучи другата буза.
— Не, ето тук. — Моли все още сочеше собствената си буза и Улф не успя и този път. — Малко по- надолу.
Улф отпусна ръце в скута си, очите му се присвиха.
— Защо не я махнеш ти?
Моли не се поколеба, коленичи и се приведе напред, не много, само колкото да достигне лицето му. Пръстите й леко докоснаха страната му. Той със сигурност се бе избръснал сутринта, но въпреки това тя можеше да почувства лекото бодване на току-що наболите косъмчета. Кожата му бе топла, леко загрубяла, ефирното докосване на пръстите й бе достатъчно сърцето й отново да ускори ритъма си.
— Ето — каза тя, като отново зае предишното си положение. — Сега всичко е наред.
Той я гледаше така, като че ли знаеше нещо, което на нея й бе неизвестно. Нещо важно. Нещо, което можеше да промени живота й. Не бе прекарала дори и половин час с него, а вече чувстваше, че се бе случило нещо наистина от голямо значение.
Улф я гледаше така, като че ли се готвеше да я изяде, като че ли бе такъв, какъвто го бе описвала майка й, когато я бе предупреждавала, че в него има заплаха, за което й бяха говорили и Хана и Стела. Въпреки това Моли вярваше на Улф Тревелиън. Това доверие бе в противоречие с всичко, което бе чувала за него, в противоречие дори със собствения й здрав разум.
— Изчервяваш се.
— Не е вярно. — Моли се опита да се защити, но без полза. Разбира се, че се изчервяваше, чувстваше как страните й горяха.
— Щом така казваш.
— Не би трябвало да ми се подиграваш. Не е учтиво.
Улф вдигна учудено вежди, като че ли не можеше да повярва, че тя се осмелява да му говори толкова смело. Изненадата го направи някак си по-уязвим, по-човечен и Моли широко се усмихна.
— Не се изненадвай толкова — каза тя, като си отдъхна с облекчение. — Никой ли не ти е казвал, когато се държиш грубо?
— Никой — отвърна той с дълбок глас.
— Може би в противен случай и маниерите ти биха били по-добри. — Моли не искаше думите й да прозвучат обвинително, но така се получи.
— Маниерите ми ли?
— Да.
Той, изглежда, се замисли над думите й и ако преди малко лицето му имаше изненадано изражение, то в миг изчезна. Моли забеляза как по него премина сянка и то придоби безстрастно изражение.
— Много неща мога да върша, Червенокоске, но никога не съм се славил с добри маниери.
— Какво откровение! — Усмивката й стана още по-широка.
Не попадна в капана му и не го попита точно с какво е известен и какво може да прави добре. Погледът на Улф подсказваше, че и двамата знаят много добре какво искаше да каже.
Едно едва доловимо трепване, едно леко присвиване на мускулите подсказа на Моли, че Улф се готвеше да се наведе напред, да я доближи, а тя не бе готова за още едно негово докосване, дори и най- лекото.
— Наистина трябва да тръгвам.
Този път Моли се изправи на крака и взе кошницата си, която се намираше в края на одеялото. Улф не се помръдна от мястото си, затова Моли трябваше да заобиколи няколко дървета, преди отново да се намери на пътеката. Хвърли поглед през рамо и видя, че той не се беше помръднал, седеше на одеялото с гордо изправен гръб и чакаше.
— Червенокоске?
Тя се обърна с лице към него и го погледна с очакване.
Той й хвърли поглед през рамо.
— Благодаря за хляба. Не се отклонявай от пътя.
— Няма нужда да ми благодариш, Улф. Ще вървя само по пътеката. — Моли се усмихна. — Благодаря ти за брендито. Съжалявам, че не ми хареса.
Тревелиън изръмжа нещо под нос. Дали беше „Аз също съжалявам?“ Моли не бе сигурна. Той отново й обърна гръб.
