До този момент Улф никога не бе изпадал в ситуация, когато не знаеше какво да каже.
— Казах ти да не се отклоняваш от пътя — отвърна най-сетне той.
— Да, така беше.
Моли сведе поглед към кошницата, която стискаше с двете си ръце. Изглеждаше разкаяна.
Улф взе кошницата, пусна я на земята и принуди Моли да го погледне, като вдигна брадичката й. Никога не бе лъгал Моли, винаги се бе гордял, че е в известен смисъл честен човек, но от такава откровеност болеше.
— Ти скъси живота ми с десет години, Моли.
— Съжалявам. — Долната й устна потрепери леко.
— Организирах група от града, която те търси, всички мъже, които успях да намеря.
Сивите й очи се разшириха от изумление; само като погледнеше в тези очи и можеше да прочете чувствата, които я вълнуват.
— Отишъл си в града заради мен?
— Разбирах, че това е единственият начин, Червенокоске. Боже господи! — Той се предаде и я взе в прегръдките си. — Само като си помислех, че си се изгубила в тази гора, колко студено и тъмно ще е през нощта, разбирах, че не трябваше да ти позволявам да излизаш от къщата сама.
— Но нали ме намери — отвърна тя с успокояващ глас. — Всичко ще бъде наред.
Моли бе прекарала в гората цял ден, изгубена и отчаяна, и именно тя се опитваше да го успокои!
— Обичам те, Червенокоске — каза бързо Улф, преди да се бе отказал за пореден път.
— Не ми казвай това само защото знаеш, че искам да го чуя — прошепна Моли, сгушена на гърдите му.
Улф отново я накара да го погледне.
— Някога да съм ти казвал нещо, което искаш да чуеш?
— Не — усмихна се тя — винаги си бил болезнено откровен с мен.
Моли отново облегна глава на гърдите му.
— Винаги — прошепна Улф.
В продължение на един дълъг миг той просто я държеше в прегръдките си, чудейки се как изобщо си е помислял да я остави да си отиде.
— В последно време не бях толкова откровена с теб — прошепна колебливо Моли. — Не съм те лъгала, просто… не ти казах цялата истина.
Моли взе ръката му и я постави на корема си. Притисне пръстите му към леката заобленост, а на лицето му се изписа усмивка.
— Не съм напълняла, Улф — продължи многозначително Моли. — Това просто е нашият малък Улф.
— Моето първо червенокосо дете. — Улф я целуна нежно, вдигна я във въздуха и я завъртя. Моли се засмя весело, но усмивката й угасна, когато Улф я свали на земята и я целуна страстно. Моли с удоволствие се отдаде на целувката, затова Улф се учуди, когато тя отдели устните си от неговите.
— Улф, скъпи — каза тя, останала без дъх. — Ще ме помислиш ли за ужасно порочна, ако те помоля да ме любиш?
— Тук? — Улф хвърли поглед към сухите борови иглички, нападали по земята.
— Тук! — прошепна Моли. — Сега. В гората, където те намерих.
— Винаги съм си мислел, че аз те намерих — каза той, като положи Моли на земята.
Улф вдигна полата й, освободи набъбналата си мъжественост и с лек тласък проникна в нея. Подложил червената й наметка под тялото й, Улф я люби, както тя бе пожелала.
Това не беше порок. Това, което споделяха, бе красота, блаженство, изпратени им от рая. Моли не притежаваше тялото, душата или сърцето му, а с тяло, сърце и душа бе част от самия него. По-добрата част от него.
Усмихнати двамата се отправиха в посоката, от която бе дошъл Улф. Вървяха един до друг, кошницата на Моли се люлееше леко на ръката й. От време на време Моли трябваше да го следва през някое тясно разстояние между две дървета, но той и тогава не я пусна.
Когато чуха виковете на човек от групата, която претърсваше гората, Улф бързо отговори. Миг по-късно пред тях се появи огромен мъж. В едната си ръка държеше брадва, а в другата — карабина. Човекът погледна бегло Улф, като дори не се опита да прикрие омразата си и насочи към Моли подозрителния си поглед.
— Добре ли сте?
— Добре съм.
Мъжът насочи дулото на карабината към небето и даде два изстрела. Улф изобщо не хареса начина, по който мъжът държеше брадвата си, докато продължиха да вървят в посока към главния път.
— Сигурна ли сте, мис Моли, че сте добре? — попита я отново великанът, докато бързаха напред, опитвайки се да стигнат пътя, преди да се е стъмнило.
— Съвсем сигурна — отвърна радостно Моли.
— Попитах ви, защото… нали сте омъжена за Улф Тревелиън!
Улф преглътна острите думи, които бяха на езика му. Може би ще трябва да се сблъсква с това през целия си живот. Хората винаги щяха да се чудят защо жена като Моли се бе омъжила за него. Той самият не разбираше защо все пак продължаваше да се усмихва.
— Оценявам усилията ти, Уолъс, както и желанието ти да ме измъкнеш от гората — отвърна Моли, като стисна ръката на Улф. — Но ако си мислиш, че имам нужда да ме спасяваш от Улф, трябва да ти кажа, че се лъжеш.
— Или си закъснял твърде много — добави Улф.
Моли се засмя.
— Твърде много.
Епилог
— Ванора Тревелиън, не се отклонявай от пътеката.
Моли се опита да прикрие усмивката си при думите на съпруга си към най-голямата им дъщеря, но не успя.
На седем години, Ванора бе най-голямата и най-смелата от четирите им дъщери. Тя вървеше право по пътеката към къщата на прабаба Кинкейд, по пътеката, която бе проправил Улф преди години.
Бриджит отметна назад качулката на червената си наметка и непокорните червени къдрици се изсипаха свободно по гърба й, когато се втурна след сестра си. Последва я Мери Джейн, малките й крачета не можеха да тичат толкова бързо. Но безграничната й енергия компенсираше този недостатък.
Малката Адриана, която не беше навършила и три годинки и не можеше да тича след сестрите си, Улф взе на ръце и така продължиха пътя си.
И четирите момичета имаха къдрави червени коси, на които много отиваха червените им наметки, ушити от прабаба Кинкейд и малките кошнички, в които й носеха подаръци. Хляб, избродирана носна кърпичка, рисунка, а в кошничката на Адриана имаше красиво малко камъче.
— Ванора, ти чакай тук — извика Улф, когато видя как голямата му дъщеря изчезва зад завоя.
Момичетата обичаха баща си, но и често го подлагаха на изпитания. Те винаги побеждаваха, защото знаеха, че независимо колко страшно се мръщи или ги заплашва, татко никога нямаше да ги напляска.
Трите момичета изчакаха, докато родителите им ги настигнаха, заедно с най-малката им сестра, която все още наричаха „бебето“. Не за дълго, мислеше си Моли. Може би този път детето щеше да бъде момче, което да наследи името Тревелиън, но изглежда Улф не се безпокоеше за това.
— Ще вървим заедно — нареди Улф. — И всички ще се придържаме към пътеката.
Ванора отново тръгна начело, като неохотно забави крачка.
— Разкажи ми онази история, когато прабаба Кинкейд те е била с бастуна си.
— Не ме е била — запротестира Улф както всеки път, когато момичетата го помолеха да им разкаже тази история.
— Напротив, тя направи точно това — потвърди Моли.
— Тя те е била, защото си искал да се ожениш за мама, нали така?
