Навън към себе си

да я пусна, дори ми отскубна кичур коса, но аз я стисках с всички сили, присвил до болка очи, и накрая успях да я укротя, или по-скоро тя престана да се бори. Оли се разплака, въртейки се като пумпал около себе си. Едит прехапа устни, лицето й се сгърчи и така пребледня, че устата й посиня, а зъбите й ми се сториха жълти като стари клавиши на пиано. Треперейки с цяло тяло, Оли се строполи до мен и хлиповете му закънтяха в гърдите ми с такава сила, сякаш се бях облегнал на камбана. При вида на сълзите й аз обсипах лицето на Едит с целувки и сега вече, осъзнавайки малко по-ясно какво се бе случило, на свой ред се разплаках, обливайки със сълзи косата й. Обгърнах с ръка Оли и тримата избухнахме в ридания, подсмърчания и целувки. Обикновено не преливахме от нежност един към друг и целувките бяха едно от големите наказания, които ни налагаха в тържествени случаи, по този път — така и не разбрах защо — ние се обливахме взаимно със сополи, сълзи и милувки, които биха ни стигнали до края на живота.

Всичко това не продължи повече от минута-две. Другите ни наобиколиха и забелязах още хора, които излизаха от хотела и се трупаха около нас. Когато ни изправиха на крака, ние, притиснати един до друг като сардини в консервена кутия, категорично отказахме да се пуснем и точно тогава им заявих, че никога не ще се разделим.

* * *

Прекарах целия следобед на пейката в градината и едва привечер уведомих двете си дъщери, че Едит ни е напуснала, или по-точно, че ме е напуснала. Казах им защо, без да уточнявам как беше разбрала.

Евелин мило ми напомни, че каквото почукало, такова се обадило. Колкото до Елеонор, тя се тръшна на един стол и безмълвно се вторачи в мен. Можех да поставя първата на мястото й и да се опитам да пораздрусам другата, но не изпитвах никакво желание да си играя на педагог. Имах си други грижи.

Оли ми се обади два дни по-късно, веднага след завръщането си от Щатите. Дойде вкъщи една ленива пролетна утрин, докато момичетата все още се туткаха в банята.

— Отказва да ми говори — уведоми ме той. — Затворила се е в стаята си и май работи. Но на татко си му направо черен.

— Изобщо не ме интересува какво мисли по въпроса.

— Хм, казах ти го в случай, че поискаш да се видиш с нея. Знаеш ли, не мисля, че ще ми се довери… освен ако не цели да ти предам думите й. Стане ли въпрос за теб, проявява същата подозрителност към мен както навремето.

— Оли, бих лазил в краката й, ако знаех, че ще има някаква полза. Но се съгласи, че това би изглеждало като лоша шега. Тъй че нямам избор. Не аз трябва да реша дали все още си струва човек да си има вземане-даване с мен. Би било грешка да се разменят ролите. Дори повече от грешка. Мен ако питаш, това би означавало да се подиграя с нея.

Докато поднасях чашите, той остави бастуна си върху пианото и седна на табуретката — всъщност по- скоро се тръшна по задник с вдървен гръб. Уведоми ме, че пътуването направо го съсипало, но според мен изглеждаше доста прилично.

— Възползвах се от случая, за да почета Харисън и Де Лило. Както виждаш, последвах съветите ти. Басейнът беше мръсен и го ползваха малцина, тъй че какво по-добро от това?

— Именно. По този повод искам да ти кажа, че според мен нещата на Едит вървят зле. Мисля, че се опитва да стане сериозен писател. Може би ще ти се удаде случай да хвърлиш едно око на работата й. Ще видиш, оставаш с впечатлението, че докато е писала, цялата се е тресла. Всички те са обсебени от елегантния стил, от умението да се борави с думите, а не от силата на истинския талант. Писането се смята за стилово упражнение и нищо повече. В тази страна издателите са чиста проба бакали. И повечето от критиците са напълно изкукали. Помниш ли какво казваха при излизането на книгите й? „Много добре… още едно усилие!“ Усилие за какво? С каква цел? Майната им! Подобни насърчения би трябвало да накарат всеки що-годе приличен писател да даде заден ход. По-добре е да продължиш да се луташ до изнемога, отколкото да тръгнеш по пътя, който те са ти начертали, тъй като за него поне знаеш, че не е правилният. Виж, признавам, че в това отношение има някаква полза от тях. По дяволите! Оли, не трябваше точно в този момент да се държа като пълен глупак. Тя си има достатъчно други проблеми!

— Хм, остави я сама да се оправя. Тя е страхотен инат и изобщо не отбира от дума. Не е толкова страшно, ако напише лоша книга, и други са го правили. Важното е да го осъзнае.

При появата на момичетата сменихме темата. Оли ги увери, че са очарователни, и те мигом го накачулиха и продължиха да му досаждат, докато не дойде време за вечеря. Почувствах се малко изолиран. Но хладното отношение, което ми засвидетелстваха след заминаването на Едит — усилията на Елеонор да ми докаже обичта си бяха още по-мъчителни от безразличието на голямата й сестра — ми се струваше най-малкото зло, а и ги разбирах.

Евелин ни помъкна към някакъв мексикански ресторант, за който пътем ни проглуши ушите, без да се притесни нито за миг от факта, че Оли току-що се е завърнал от Щатите, но докато изразявах известни резерви относно правилността на избора, тоя гадняр заяви, че изцяло й се доверява.

Оли винаги бе имал огромно влияние върху тях. Още съвсем малки, те вече изпитваха към вуйчо си нещо като обожание, което с течение на времето не се бе променило нито на йота и което Оли благоговейно подклаждаше. Освен че притежаваше достойнства и очарование, сами по себе си предостатъчни, за да омаят дъщерите ми, той редовно им пишеше от четирите краища на света и те замечтано въздишаха при описанието на впечатленията му от Ленинград, Рио или Сидни — всяка от тях получаваше адресирани лично до нея куп ситно изписани страници. Ако не пътуваше със самолет или не бе вече дявол знае къде, то значи задължително си стягаше багажа — поне те смятаха така, — в резултат на което Оли бе неизменно обгърнат от загадъчен ореол и двете увисваха на шията му в момента, когато се появеше.

А да не забравяме и подаръците. Този път, и то единствено заради тях, той беше напуснал убежището си в „Шато Мармон“ и бе прескочил до Аризона, за да им купи кукли качина7. Аз мълчаливо гризях агнешките си котлети, полети с гъст малинов сок с подправки и заобиколени с някакъв зелен сос, забъркан на свой ред с пюре от черен фасул, когато той измъкна въпросните покупки и след като си пое дъх от любвеобилните им прегръдки, ни произнесе дълга реч, посветена на историята на племето хопи8. Обичах много Оли. В живота ми имаше малко значителни моменти, към които той не бе съпричастен. На практика бяхме открили и научили всичко заедно. Ето че и съвсем неотдавна, докато Едит беше още в Япония, той ми бе направил предложение — и между впрочем щях да постъпя много разумно, ако бях приел — да го придружа в неговото току-що завършило в Лос Анджелес турне. Двамата обичахме да бъдем заедно и въпреки честите му отсъствия никога не се чувствахме прекалено отдалечени един от друг.

* * *

Той ги отмъкна за следобеда, а несъмнено и за част от вечерта. Не ги придружих, тъй като отиваха на място, където бях обявен за persona non grata. След кратък размисъл се отказах да ги товаря със записка до Едит. Нямах нищо кой знае колко интелигентно за казване.

Уроците по пиано ми помогнаха да убия времето до около шест вечерта. После по телефона ми се обади Робер Лафит, нейният литературен агент. Седях в креслото и наблюдавах точещото се над дърветата небе.

— Едит ме помоли да прибера нещата й — заяви той. — Може ли да дойда?

Отговорих му отрицателно и уточних, че лично ще се заема с това. Прекъсна ме.

— Настоявам!…

Уверих го, че в такъв случай ще си създаде доста сериозни неприятности.

Отворих вратата на кабинета й. Седнах на бюрото и известно време разглеждах предметите върху него. После ги натиках в един кашон. След това изпразних етажерките. Подредих в кашона речниците, библията, учебника на Гревис9 и няколко книги, на които тя много държеше. Това ми отне доста време, чак до падането на нощта, тъй като прехвърлих най-малко хиляда издания, но не от страх да не забравя нещо, което би могло да й липсва (?!), а просто защото се бях зазяпал в тях и от