— И умно постъпихте — каза моят приятел. — Но всичко ли ни разказахте?
— Да, всичко.
— Госпожице Стоунър, вие не ни разказахте всичко. Вие щадите вашия баща.
— Какво искате да кажете?
Вместо отговор, той отмахна черната дантела, пришита към ръкава на госпожица Стоунър. Върху бялата ръка личаха пет сини петна, следи от пет пръста.
— С вас се отнасят много жестоко — каза Холмс.
— Той е жесток човек — рече тя — и може би сам не съзнава своята сила.
Настъпи дълго мълчание. Холмс беше отпуснал глава на ръката си и втренчено гледаше огъня.
— Тази работа е много тъмна — продума той. — Трябва да зная много подробности, преди да реша какво да предприема. А между това не бива да губя нито минута. Ако отидем сега в Сток Морен, ще можем ли да разгледаме тези стаи без знанието на баща ви?
— Той казваше, че днес ще отиде в града по някаква важна работа. Навярно няма да бъде вкъщи през целия ден. Икономката ни е стара и глупава. Лесно ще я отстраня.
— Превъзходно. Вие нали нямате нищо против пътуването, Уотсън?
— Не!
— Тогава ще отидем двамата. А вие, госпожице, какво мислите да правите?
— Искам да се възползувам от идването си в града и да свърша някои работи. Но ще се върна вкъщи в дванадесет часа, за да ви посрещна.
— Чакайте ни скоро след обеда. И аз самият имам работа. Няма ли да останете да закусим?
— Не, трябва да си ходя. На душата ми стана по-леко, след като ви разказах всичко. Ще ви чакам след обеда.
Тя спусна своя гъст черен воал и излезе от стаята.
— Какво мислите за всичко това, Уотсън? — попита Шерлок Холмс, като се облегна в стола си.
— Според мене това е тъмна и страшна работа!
— Да, доста тъмна и страшна.
— Но, ако госпожица Стоунър не греши, като казва, че подът и стените са здрави, а през вратата, прозореца и комина е невъзможно да се проникне в стаята, несъмнено сестра й е била сама, когато с нея се е случило нещо тайнствено, което е причинило смъртта й.
— Какво ли означават тия нощни подсвирвания и странните думи на умиращата?
— Не мога да си представя.
— Ако съпоставим всичко — свиренето през нощта, присъствието на циганите, ползващи се с особеното благоволение на стария доктор, факта, че докторът е заинтересован да не се омъжи неговата доведена дъщеря, последните й думи за „шайката“ и най-после — разказът на Елън Стоунър за металическия звук, чут от нея (може би това е бил шумът от болта, с който се затварят капаците) — имаме големи основания да предполагаме, че тук именно трябва да търсим разгадката на тайната.
— Но какво са правили циганите?
— Не мога да си представя.
— Могат да се намерят много възражения срещу тая теория.
— Знам. Затова отиваме днес в Сток Морен. Искам да разбера доколко са верни тия предположения. Но какво е това, дявол да го вземе?
Вратата на стаята неочаквано се отвори и на вратата се появи човек с огромен ръст. Облеклото му представляваше някакво странно съчетание: черен цилиндър, дълго палто, високи гамаши и камшик в ръката. Той беше така висок, че досегна с шапката си горния праг на вратата, и така широкоплещест, че заприщи цялата врата. Неговото пълно лице, цялото набраздено от бръчки, беше загоряло от палещото слънце на Индия. Той гледаше ту мене, ту Холмс със своите хлътнали злобни очи. Тия очи и тънкият нос му придаваха вид на хищна птица.
— Кой от вас е Холмс? — попита нечаканият гост.
— Аз, господине. Вие имате предимство пред мене, защото аз не знам вашето име — спокойно отвърна моят другар.
— Аз съм доктор Гримсби Ройлот от Сток Морен.
— A-xa! Седнете, моля ви се, докторе — любезно каза Холмс.
— В никакъв случай. Тук е била моята доведена дъщеря. Аз я проследих. Какво ви каза тя?
— Времето е малко студено за сезона — забеляза Холмс.
— Какво ви каза тя? — бясно изкряска старецът.
— Но аз чувах, че минзухарите вече цъфтят — невъзмутимо продължи Холмс.
— А, вие искате да се отървете от мене, нали? — каза посетителят, като направи крачка напред и размаха камшика си. — Аз ви зная, негоднико! Много съм чувал за вас. Вие сте хитрецът Холмс!
Моят другар се усмихна.
— Раздорникът Холмс.
Усмивката се разля по лицето на Холмс.
— Холмс детективът.
Холмс се разсмя високо.
— Това е извънредно интересно — продума той. — Моля, след като излезете, затворете вратата, защото много духа.
— Ще си отида, след като ви кажа това, за което съм дошъл. Не смейте да се месите в моите работи. Аз зная, че госпожица Стоунър е била тук… аз я следих! Шегите с мене са опасни. Знайте това!
Той пристъпи една крачка, хвана ръжена и го прегъна със своите грамадни загорели ръце.
— Гледайте да не попаднете в ръцете ми — каза той. След това хвърли прегънатия ръжен и излезе от стаята.
— Много любезен и мил господин — весело каза Холмс. — Не мога да се сравнявам с него по обем, но ако беше останал, щях да му покажа, че не му отстъпвам много по сила.
Той вдигна извития ръжен и веднага го изправи.
— Представете си каква дързост! Бъркат ме с полицията! Но тоя случай само увеличава желанието ми за работа. Надявам се, че малката госпожица няма да пострада от своята непредпазливост. А сега, Уотсън, да закусим. После аз ще отида да направя няколко справки.
Шерлок Холмс се върна вкъщи около един часа след обяд. В ръката си носеше син лист хартия, цял изписан с бележки и цифри.
— Видях завещанието на покойната му жена — каза той. — За да определя значението на това завещание, трябваше да се справя със сегашната стойност на ценните книжа на покойната. Общият приход по време на смъртта й е достигал почти до 1100 фунта стерлинги, а сега, поради понижаване на селскостопанските цени, той е спаднал до 750. Щом се омъжи, всяка от дъщерите има право на 250 фунта. Ясно е, че ако и двете се омъжат, на нашия мил познайник ще остане само една трета част; положението му ще се влоши дори само ако една от дъщерите се омъжи. Ненапразно изгубих тая сутрин, защото се убедих, че той има сериозни мотиви да пречи за брака на своите доведени дъщери. Не трябва да се бавим, Уотсън — старикът вече узна, че се интересуваме от тая работа. Ако сте готов, да пратим за файтон и да отидем на гарата. Вземете, моля ви се, револвера си — това е превъзходен аргумент срещу човек, който може да прави възли от ръжени. Освен револвер и патрони, май нищо повече не ни е нужно.
Влакът за Летърхед тъкмо тръгваше, когато дойдохме на гарата. Като пристигнахме, наехме от хотела един файтон и изминахме четири-пет мили през живописна местност. Денят беше чудесен; слънцето ярко светеше; по небето се виждаха само няколко прозрачни облачета. По дърветата и храстите се показваха първите зелени листца. Във въздуха се носеше приятната миризма на влажна земя. Това пробуждане на пролетта беше в странен контраст с ужасната работа, по която пътувахме. Холмс седеше, скръстил ръце, с нахлупена шапка, очевидно потънал в дълбок размисъл. Изведнъж повдигна глава, удари ме по рамото и посочи към ливадите.
— Погледнете! — каза той.
По склоновете на хълма се простираше гъст парк. През клоните на дърветата се виждаха очертанията на много стара къща.
— Сток Морен ли е това? — попита Холмс.
