Едмънд, той не харесваше Дьо Трамле — наперен мъж, горделив и арогантен, с гневно разширяващи се ноздри; душа, която не бе богобоязлива, нито почиташе хората. Червенокос, избухлив и сприхав, Бернар бе бичувал Едмънд и Майеле с презрителните си думи, обвинявайки ги, че се бяха провалили със закрилата на граф Реймон, че не бяха заловили или погубили нападателите му. В присъствието на всички братя той ги беше осъдил на това. Сега седеше и пируваше на подиума, пиеше от стъклен бокал — най-добрата защита срещу отровителство, докато Дьо Пайен и Филип клечаха на пода сред псетата. Едмънд се зачуди дали да не излае и се усмихна сам на себе си. Хвърли отново поглед към Майеле, който седеше подпрял гръб о стената и глозгаше кокал с полуусмивка на лице.
— Едмънд дьо Пайен — прошепна той, — благороден член на благородно семейство.
Гласът му бе натежал от сарказъм. Едмънд не възрази. Майеле бе негов брат, рицар, странен кръвожаден мъж, очевидно лишен от всякакво чувство за страх. По време на срещата на ордена, на която двамата бяха съдени и наказани, Майеле шумно бе протестирал и защитил невинността си, спорейки разгорещено с господаря Дьо Трамле, крещейки, че бе по-добре великият магистър да разкрие причината за убийството на граф Реймон и да настоява за пълно разследване на случката от страна на папския нунций. Бернар също бе изкрещял в отговор, преди да заповяда и на двама им да се съблекат и да се проснат на земята пред първенците на ордена. Дьо Пайен беше изпълнил повелята, ала Майеле се бе възпротивил и затова бе хванат, разсъблечен насила и набит с жилава пръчка. Моравите линии и синините вече бяха избледнели и кожата бе заздравяла, но Майеле не прости, нито забрави побоя и жестокото унижение.
—
Дьо Пайен кимна в знак на съгласие. Тръсел беше легенда — англичанин, присъединил се към Юг дьо Пайен след като кръстоносците бяха нахлули и превзели Йерусалим преди петдесет и три години. Мъж, преминал седемдесет и петата си година, ветеран, с когото се отнасяха като с герой, почитан и уважаван от ордена.
— А, добър ден, братко Бейкър, братко Търифър, братко Смит, братко Кук — саркастичният поздрав на Майеле отекна в залата, докато по-нисшите по ранг сержанти от ордена се трупаха, за да получат дажбите си.
Подигравателните му думи явно достигнаха и до великия магистър, защото скоро след това при тях се появиха широкоплещести сержанти. Двамата мъже бяха вдигнати на крака и избутани по протежението на сводест коридор към площада и после към подземието за покаяние под старата джамия. Дьо Пайен примигна, когато босите му стъпала докоснаха нагорещените плочи на калдъръма. Светлината го заслепи, а слънчевите лъчи бяха жежки като разпален огън. Филип опита да се подиграе с неприятното усещане, като затанцува джига за удоволствие на придружителите им. Докато те опитваха да усмирят наказания, Дьо Пайен заслони очи с ръка и се взря в гледката над стените на Храма — кулите и наблюдателниците на базиликата на Гроб Господен. Тук, замисли се той, в сърцето на Йерусалим, докато армиите на кръстоносците бяха вилнели из улиците на Свещения град като изгладнели вълци, Юг дьо Пайен и неговите сподвижници бяха стигнали до големия плочник и продължили към Купола на скалата18, надолу в тъмата, където великият Соломон бе построил конюшните си. Легендата разказваше, че Юг и братята му — първата група Бедни братя от Храма, бяха открили съкровища, по-ценни от всяко злато, сребро или прелестни рубини. Реликви, предмети от времето на Христос! Трънената корона, впила се в плътта на святата глава; гвоздеите, приковали ръцете и краката му; плащаницата, в която повили трупа му, и платното, с което покривали лицето му и което, както се твърдеше, още носело чудотворния отпечатък на лика му.
— Сър! — Сега сержантите бяха хванали здраво Майеле. Мъжът начело помаха на Едмънд да ги последва.
Спуснаха се по стръмни стъпала в студения мрак и под сводеста галерия, която вонеше на масло и смола, а стените й проблясваха, сякаш мокрени от вода. Отвориха една врата към тъмнична килия и бутнаха Дьо Пайен и Майеле, които седнаха върху натъпкания сламеник.
— Кога ще приключи това? — попита Едмънд.
— Скоро — Майеле припълзя из помещението, взе лампата и я постави помежду им.
— И защо? — пита отново Дьо Пайен. — Защо бе убит граф Реймон?
— Слуховете пъплят като мишки в плевня — измърмори Майеле. — Та какво бе графът, ако не поредният владетел, грабещ територии, разкъсващ Светите земи като комат хляб? Навярно свада между барони — Майеле се изсмя сам на шегата си. — Охранени владетели, подкрепяни от още по-охранените си свещеници.
— Тогава кой го уби? И защо?
— Казват, че онези, които се опияняват от хашиша. Асасините — тайна мюсюлманска секта, управлявана от господаря им — Стареца от планината. Франките ги мразят, турците ги ненавиждат. Според мълвата те са виновни. Те и техните водачи живеят високо в планините и сеят смърт. Хайде, Едмънд — гласът на Майеле омекна, — не може да не си чувал легендите? Как, когато Стареца излиза, го придружава глашатай с огромна датска брадва, чиято дръжка е обкована със сребро, а към нея са прикачени заплетени възли. Той върви, а глашатаят обявява: „Махнете се от пътя на онзи, който държи в ръце съдбата на кралете.“
Гласът на Майеле трепна през сенките и разтревожи още повече Дьо Пайен.
— Ала защо граф Реймон? Защо им е било на асасините да убиват точно него?
— Само Господ знае.
— И защо ни пратиха от Белия замък да бъдем негови закрилници?
— Само Бог и великият ни магистър знаят това, Едмънд. Стояхме далеч от Йерусалим цяла година, заключени в твърдината в Ливан.
— Не и ти — отвърна Дьо Пайен и се раздвижи върху неудобния сламеник. — Ти бе пратеникът на крепостта в Йерусалим и по други земи. — Рицарят замлъкна заради острия рев на рог, последван от далечния звън на камбани, отбелязващи нов час в деня на братята.
— Времето се промъква — промълви Майеле — като крадец. На дневната светлина всичко ще излезе наяве, Едмънд. Да, аз бях пратеник на тамплиерите. Събирах клюките и брътвежите на братята, отсявайки плявата. Познаваше ли Уокън, един от братята ни, англичанин? — Дьо Пайен поклати глава. — Беше прокуден от ордена!
— По какво обвинение?
— Някои казват, че заради магьосничество, заради упражняване на тъмните изкуства, заради призоваване на демоните, подчинени на ангела на мрака. Не знам цялата истина. Според мълвата той е бил арестуван, съден тайно и признат за виновен. Трябвало да го пратят обратно в Англия, окован във вериги. Друг англичанин — Ричард Берингтън — трябвало да го придружава. Познаваш ли Берингтън? — Едмънд отново поклати глава. — Както и да е — въздъхна Майеле. — Уокън може да е избягал. Берингтън обаче със сигурност изчезнал, поне така твърдят приказките.
— Може би великият магистър желае и ние да изчезнем.
Филип се изсмя и поклати глава:
— Не, братко, не и това.
— Какво се случи? — Дьо Пайен отново се върна на въпроса, който го тормозеше. — Какво всъщност се случи в Триполи? Защо бяхме там? Защо бе убит граф Реймон?
Майеле не отвърна. Звук от стъпки отекна в коридора. Вратата се отключи и отвори, а един сержант им махна да се изправят и да го последват.
Бернар дьо Трамле ги очакваше в осмоъгълната си стая в дома на тамплиерите — приземно помещение, украсено с прекрасни разноцветни гоблени. Първото от паната изобразяваше падането на Йерусалим преди около петдесет години. Второто представяше историята на тамплиерите от тяхното създаване до подкрепата, оказана им от свети Бернар от Клерво. Третото — признаването на ордена от страна на папството и издаването на булата
