Робърт Дохърти
Зона 51: Сфинксът
На Деб, благодаря ти за всичко.
МИНАЛОТО
Пролог
Загадъчното лице на Сфинкса се издигаше над пясъците. Слънцето вече огряваше с първите си лъчи обветрените и напукани скали в основата му. Двамата мъже, които приближаваха статуята, спряха. Изглеждаха като джуджета, сравнени с масивната каменна скулптура, а краката им потъваха в ситния пясък. Зад раменете на Сфинкса се виждаха трите пирамиди от Гиза, които изпълваха целия западен хоризонт.
— Абу Хол — произнесе един от мъжете на арабски и думите му прозвучаха приглушено зад плътно намотания около лицето му плат. — Бащата на Ужаса — добави той на английски.
Главата на статуята бе широка двадесет стъпки и почти толкова висока. Вратът и раменете й се сливаха с фона на пясъчните дюни, които се ширеха докъдето стига окото — досущ като океанска повърхност.
— Впечатляваща гледка. — Вторият мъж също говореше на арабски, но едва доловимият акцент сочеше, че това не е матерният му език.
— Тялото е още по-забележително — рече арабинът. — Скрило се е под земята преди много, много години.
— Откъде тогава знаеш, че има тяло?
Арабинът повдигна рамене.
— Или ще се довериш на онова, което знам, англичанино, или смятай, че си губиш времето — той посочи обезобразеното лице над тях. — Носът е бил разтрошен с гюле. От някой негодник.
— Говори се, че самият Наполеон наредил да стрелят по него, когато минавал от тук с войските си.
Арабинът плю презрително в пясъка.
— Лъжа е, който и да го твърди. Още сто години преди Наполеон турците са поругали лицето. Съществуват много неверни истории за Сфинкса и пирамидите.
— А ти знаеш ли истината?
— Знам някои факти, господин Бъртън.
Ричард Франсис Бъртън отметна назад качулката, вдигна глава и огледа древния паметник. Лицето му бе обветрено и насечено от белези, досущ като това на Сфинкса. От двете страни на горната челюст имаше тъмночервени резки, спомен от копието, с което го бяха промушили само преди няколко месеца. Разредена, четинеста брада, заобикаляше мястото на незарасналите рани, а смуглото му, мрачно лице се отличаваше твърде малко от това на изправения до него арабин.
Гласът на англичанина беше нисък и дрезгав — заради раната, която бе засегнала и лигавицата от вътрешната страна на устата. Докато говореше, в ъгълчетата на устните му се събираха ситни капчици слюнка, примесени с гной и кръв, но той не им обърна внимание, завладян от внезапно споходилото го вълнение.
— Мой скъпи Каджи, аз съм единственият европеец, успял да проникне в Мека и Медина. Чел съм свитъците, написани на древни езици и невиждани досега от друг представител на западната цивилизация. Стоял съм в подножието на могъщите Хималаи, прекосявал съм Арабската пустиня и съм стигал нагоре по Нил далеч отвъд първите прагове. Но има още много неща, които бих искал да видя, преди да умра — като например истинските извори на Нил, мините и съкровищата на цар Соломон, светилището, в което — според преданията — е бил положен кивотът, и Лунните планини, които се крият зад непрогледна мъглива пелена.
— Някои от тези места са митични — отвърна Каджи. Той също отметна назад качулката, разкривайки изсеченото лице на възрастен мъж, с плешиво, сбръчкано теме. Имаше голям, закривен нос, а очите му бяха като черни въглени, затъкнати в орбитите.
— Не, не съм съгласен — поклати глава Бъртън. — Чувал съм за загадъчни места наоколо. За скрити чудеса. Носят се слухове, потвърдени в някои древни писания, че под Сфинкса имало скрита галерия. Залата на познанието, така се наричала. Залата на истината. Казват, че в там се съхранявали свитъци с летописи за събития, свързани с изчезналия континент Атлантида. А когато тръгнах да диря истината за всичко това, съдбата ме доведе при теб. Ти си единственият, който познава тайните на пирамидите. Няма да се откажа, докато не зърна със собствените си очи тази зала.
Каджи втренчи поглед в лицето на чужденеца.
— Върви си в твоята Англия. Това, което търсиш, може да ти донесе нещастие. Понякога е по-добре да не знаеш истината. Защото истината е нещо много, много опасно.
Бъртън се засмя.
— Няма да се хвана на историите, с които вие, египтяните, плашите чужденците. Бил съм на много опасни места и неведнъж съм гледал смъртта в очите. Тъй че не очаквай от мен да се откажа толкова лесно. Аз съм поел по моя
Каджи прокара сбръчкани пръсти по повърхността на медальона.
— Откъде имаш това?
— От Медина. Даде ми го един човек на име Абду Ал-Иблис.
Каджи застина.
— Да не си негов ученик?
Бъртън поклати глава.
— Не. Известно време двамата разменяхме мисли. Много странна личност. Та той ми го даде.
— А получи ли нещо друго от него? Ключ например?
— Какъв ключ?
— Ако е у теб, ще знаеш — Каджи го разглеждаше изпитателно, но англичанинът не бързаше да отговори. — Е, нека такава бъде съдбата ни — предаде се накрая арабинът. — Ще те отведа вътре. Това, което търсиш, лежи под нас.
— Залата на познанието?
— Да.
Бъртън се огледа.
— През пясъка?
— Има и други начини да стигнем до това място — Каджи посочи Голямата пирамида. — Ще трябва да отидем там. — И той тръгна да заобикаля Сфинкса.
Отдалеч изглеждаше сякаш средната пирамида е най-висока, но Бъртън вече знаеше, че това е илюзия, дължаща се на особеностите на терена. В действителност най-далечната пирамида, онази, която бе разположена в североизточния край на платото, бе най-високата и най-масивната от трите.
Той ускори крачка, за да застигне водача си. Носеше, също като Каджи, дълго наметало, с каквото се обличаха хората от пустинята. Ричард Франсис Бъртън бе необикновен човек и нямаше нищо случайно в присъствието му тук, в Египет, защото вървеше по дирите на загадки, забулени в легенди или споменавани в чупливи, изсъхнали папируси. Роден през 1821 г. в Англия, той бе учил известно време в Оксфорд, където се бе прославил като единствения студент със сериозни интереси към арабския език. Още на втората година, отвратен от тесногръдието на колегите и преподавателите си, Бъртън бе напуснал колежа и бе постъпил в армията. През 1842 г. той бе изпратен на служба в Индия, където веднага и с неимоверен ентусиазъм се зае да изучава отпърво хинди, а сетне и персийски. Благодарение на езиковите си способности и армейската
