гърди се подаде закривено пипало.
Израстъкът бе сивкав и завършваше с три пръста, които се свиваха и разтваряха, търсейки жертва. Тялото на либиеца бе прегънато под неестествен ъгъл, сякаш гръбнакът му се бе превърнал в отпусната струна. Асим замахна с меча и отсече края на пипалото. Отсечената част падна на каменния блок и започна да подскача, като че ли бе върху нагорещен метал, а остатъкът се скри в тялото. Жрецът отстъпи назад, но продължаваше да държи меча вдигнат.
— Какво беше това? — попита Хуфу.
Асим заби още няколко пъти острието на меча в тялото, но този път не последва реакция.
— Изгорете трупа — нареди той на войниците. — А пепелта разпилейте.
След това се обърна и се приближи към фараона, като бършеше потта от челото си.
— Беше Древният враг, господарю. Дошъл е с птицата, която видяхме вчера.
Хуфу бе толкова объркан, че само поклати глава.
— Врагът на Боговете и нашият враг.
— Как е влязъл в човека?
— Нямам представа, господарю. Вчерашното видение ме предупреди да внимавам.
— Но как е оцелял? Нали видяхме, че птицата пада в пламъци?
— Това също не зная, господарю, но видението ме предупреди, че може да се появи сред нас. Каза ми да използвам меча, за да го убия.
Хуфу погледна острието в ръцете на Асим.
— Това оръжие наистина е могъщо.
— Изковано е, за да служи на абсолютния владетел.
Хуфу кимна, сякаш тази мисъл вече му беше минала през ума. Даваше си сметка, че оръжие с подобна сила крие както необятни възможности, така и страшни опасности.
Асим даде знак на войниците да продължат с прекъснатата екзекуция на работниците. Когато и последният работник бе посечен, а тялото му — хвърлено от пирамидата и изгорено, и четирите страни на гигантската каменна постройка бяха оцветени в червено. Случката с либиеца не се повтори.
Над пет хиляди нещастници изгубиха живота си само за четири часа. Когато Асим отново застана пред Хуфу, ръцете му трепереха от изтощение. Той подаде меча на фараона и Хуфу побърза да го прибере в ножницата.
— Направих, както ми наредиха Боговете — промълви Асим. — Сега твоите хора трябва да довършат заръката за пирамидата.
Хуфу издаде необходимата заповед. Войниците замениха копията си с чукове и започнаха да къртят варовиковата облицовка на каменните блокове, за която строителите бяха положили толкова големи усилия. Парчетата се търкаляха надолу, вдигайки бял прахоляк.
Хуфу наблюдава известно време как върви този процес, но после се спусна по скелето, следван от Асим. Щом слязоха долу, двамата се отправиха към Сфинкса. Статуята на Хор между лапите на чудовището бе демонтирана и на нейно място бе поставена друга — издялана от камък. Рано същата сутрин Асим и помощниците му бяха свалили оригинала в подземията по причини, които запазиха в тайна. Мъжете, които бяха помогнали за пренасянето, също намериха смъртта си. Хуфу и Асим спряха между каменните лапи, далеч от всеки, който би могъл да подслуша разговора им.
— Господарю, издай заповед никой да не записва събитията от този ден — каза Асим.
Хуфу не отговори. Беше се събудил с надеждата, че това ще е денят на неговото безсмъртие, а вместо това бе присъствал на обезличаването на най-великото си постижение. Беше се надявал, че вдигането на Голямата пирамида ще му осигури благосклонността на Боговете. Вместо това всичко около него се рушеше. Не беше трудно да издаде заповедта, за която настояваше Асим. И без това усещаше, че сред народа витаят страхове — заради летящия паяк, убийствата, чудовището, което се бе спотайвало в либиеца, и оскверняването на фасадата на пирамидата. Един облак закри слънцето и Хуфу неволно потрепери.
— Какво да направя с меча? — попита той — Може би трябва да го задържа, в случай че ни нападнат отново.
— Не мечът спря врага, а Главният страж — обясни Асим. — Без облицовката си пирамидата вече няма да привлича Древния враг. — Асим посочи Екскалибур — Лишен от меча, Стражът е безсилен.
— Как е възможно?
— Не зная — това е, на което са ме учили.
— Защо вместо меча не използва твоя церемониален кинжал?
— Защото мечът притежава и друга сила — отвърна Асим. — Както сам видя, само той е в състояние да убие онова, което се беше спотаило в човешкото тяло — дори ако е безсмъртно.
— И какво беше то?
— Древният враг.
— Безсмъртен. Да не би да е пил от Граала?
— Съмнявам се — рече Асим. — Въпреки това всички, които са слизали в тунелите, трябва да умрат.
— Не те разбирам.
— Аз също не разбирам много, господарю. Правя само това, което ми нареждат Боговете. Мечът е ключ, който трябва да бъде скрит отново.
— Но защо Боговете ни накараха да я построим — Хуфу посочи пирамидата, — след като тя вика само врагове?
— Боговете се надяваха, че ще повика други Богове от небесата.
Хуфу вече бе чул този отговор и той само усили отчаянието му.
— А сега? — попита той. — Сега какво да правя?
— Ти управляваш, господарю.
— Какво да правя с Екскалибур? — повтори Хуфу.
— Докато още е в ножницата, аз ще го отнеса долу в един от дуатите, където Боговете могат да го открият, ако им потрябва. Ще е нужен и на Главния страж, като се върне.
От една страна, Хуфу изпитваше неохота да се раздели с меча. В края на краищата това оръжие, създадено от самите Богове, притежаваше приказна мощ. Но от друга, го плашеше мисълта за отговорностите и нещастията, които то можеше да му навлече. Той го разкопча от кръста си, подаде го на Асим и жрецът го скри под робата си.
Асим остави Хуфу да наблюдава разрушаването на облицовката на пирамидата и с помощта на скиптъра отвори каменната врата в подножието на Сфинкса. Щом се спусна надолу, вратата се върна на мястото си.
Асим заслиза по каменния коридор, стиснал скиптъра в едната ръка и меча в другата. Скоро обаче спря и завъртя глава, доловил, че нещо не е наред. Почака няколко секунди, после продължи. Когато стигна разклонението, сви надясно, но веднага спря, защото на пътя му се бе изпречил някакъв човек.
Асим държеше меча пред себе си, но острието все още бе прибрано в ножницата.
— Каджи. Знаех, че ще се появиш. Душиш наоколо като плъх.
— По-добре плъх, отколкото роб — отвърна Каджи.
Асим плю в краката му.
— Наблюдатели! Вие предадохте нашата професия.
Каджи поклати глава.
— Ние сме я предали, така ли? И кого предадохме? „Боговете“, които ни оставиха да се борим сами? Които позволиха да разрушат домовете ни и да избият сънародниците ни? Какво свърши днес? Колцина намериха смъртта си в ръцете ти заради твоите „богове“? Колко още ще трябва да умрат?
— Ти си Наблюдател — рече Асим. — Според законите на твоя орден не можеш да предприемаш нищо. Махни се от пътя ми.
Каджи не помръдна.
— Имах трима братя и шестима племенници. Те загинаха днес на пирамидата. Както и двама от синовете ми.
Асим неволно отстъпи назад.
— Заклел си се само да наблюдаваш.
