тъй да се рече, дори знатна дама и също особен вид княгиня, а ходи единствено само с някой си Тоцки, Афанасий Иванович, помешчик и голям богаташ, член на разни фирми и дружества и по тази причина голям приятел с генерал Епанчин…
— Ехе, просто да се чудиш! — наистина се смая най-после Рогожин. — Пфу, дяволе, та той действително знае.
— Всичко знае! Лебедев всичко знае! Аз, ваша светлост, и с Алексашка Лихачов пътувах два месеца, и то също след смъртта на баща му, и знам всичко, тоест всички кътчета и улички, и дотам се стигна, че без Лебедев той не можеше да направи нито крачка. Сега той е в затвора за дългове, а на времето имах случая да се запозная и с Арманс, и с Коралия, и с княгиня Пацкая, и с Настасия Филиповна, и какво ли не да науча.
— Настасия Филиповна? Та нима тя с Лихачов?… — злобно го погледна Рогожин, дори устните му побледняха и затрепериха.
— Н-нищо! Н-нищо! Абсолютно нищо! — сепна се и побърза да каже чиновникът. — Тоест Лихачов не можа да постигне нищо въпреки всичките си пари! Не, тя не е като Арманс. Тя си има само Тоцки. А вечер седи в собствената си ложа в Болшой театър или във френския. Какво ли не си говорят офицерите там, но и те нищо не могат да докажат. „Гледай, казват си, това е самата Настасия Филиповна“ — и толкоз; повече нищо! Защото и нищо няма.
— Така си е — мрачно и намръщено потвърди Рогожин, — същото ми казваше тогава и Зальожев. Тогава, княже, аз вървях по Невски в бащиния си бекеш, който носех от три години, а тя излиза от един магазин и се качва в карета. Веднага нещо ме парна. Срещам Зальожев, той не е като мене, ходи наконтен като бръснарски калфа, с лорнет: на окото, а ние при баща ми носехме груби ботуши и се: хранехме повечето с гола чорбица. Тя, казва той, не ти е прилика, тя, казва, е княгиня, нарича се Настасия Филиповна, по фамилия Барашкова, и живее с Тоцки, а Тоцки не знае сега как да се отърве от нея, защото, с други думи, е навършил вече солидните петдесет и пет години и иска да се ожени за първата хубавица в целия Петербург. И веднага ми прошепна, че още същия ден мога да видя Настасия Филиповна в Болшой театър, на балета, ще седи в ложата си, в партера. Опитай се у нас, при баща ми, да отидеш на балет — едно е наказанието — ще те убие! Ала аз изтичах тайничката за малко и пак видях Настасия Филиповна; цялата нощ не спах. На заранта покойният ми дава две петпроцентови облигации по пет хиляди едната и ми казва: „Иди ги продай и занеси седем хиляди и петстотин в кантората на Андреев, плати му, а остатъка до десет хиляди, без да се отбиваш никъде, ми донеси; ще те чакам.“ Аз продадох облигациите, взех парите, но не отидох в кантората на Андреев, а влязох направо в английския магазин и за всичките пари избрах чифт обеци с по едно брилянтче на всяка, ей такива почти като лешник, останах длъжен четиристотин рубли, казах си името, повярваха ми. Отивам с обеците у Зальожев: тъй и тъй, драги, да идем у Настасия Филиповна. Тръгнахме. На какво стъпвах тогава, какво имаше пред мене, какво отстрани — нищо не знам и не помня. Влязохме право при нея в салона, тя самата дойде при нас. Аз тогава не казах кой съм, а започна Зальожев: „Парфьон Рогожин — каза той — ви праща това за спомен от вчерашната среща, благоволете да го приемете.“ Отвори, погледна, усмихна се: „Благодарете, казва, на вашия приятел господин Рогожин за любезното му внимание“, поклони се и си отиде. Ех, защо не умрях веднага на място! И ако си тръгнах, то беше, защото си мислех: „Все едно, жив няма да се върна!“ А най-обидното ми се видя, дето това животно Зальожев обра каймака. Аз съм и дребен, и облечен като слуга, и стоя мълчалив, пуля очи в нея, защото се срамувам, а той по последната мода, напомаден, накъдрен, румен, вратовръзката му на квадратчета — току се кърши, кланя се и тя сигурно веднага го е взела за мене! „Слушай, казвам, щом излязохме, да не си посмял да идваш сега у дома, разбра ли!“ Смее се: „Ами сега каква сметка ще даваш на Семьон Парфьонич?“ Вярно, че аз исках начаса да се хвърля във водата, без да се връщам в къщи, но си мисля: „Какво значение има вече“ и се прибрах като молепсан у дома.
— Ей! Ой! — кривеше се чиновникът и дори тръпки го побиваха. — А пък покойният не за десет хиляди, а за десет рубли пращаше човека на оня свят — кимна той на княза. Князът разглеждаше с любопитство Рогожин, който сякаш беше още по-бледен в този момент.
— Пращаше! — повтори Рогожин. — Ти отде знаеш? Той веднага узна всичко — обърна се Рогожин към княза, — пък и Зальожев почна да плещи пред де кого срещнеше. Пипна ме баща ми, заключи ме на тавана и цял час ми чете евангелие. „Това е, казва, само предисловието, а на мръкване ще дойда да ти кажа лека нощ.“ И какво мислиш? Отишъл с белите си коси при Настасия Филиповна, кланял й се доземи, молил я и плакал; тя изнесла най-сетне кутийката, хвърлила я: „Ето ти, казва, стара брадо, обеците, но те сега ми са десет пъти по-скъпи, щом при такъв ужас ги е купил Парфьон. Поздрави, казва, Парфьон Семьонич и му благодари.“ А аз в това време с майчина благословия взех двадесет рубли от Серьожка Протушин и заминах с влака за Псков, само че пристигнах в треска; бабичките взеха да ми четат из житиетата на светиите, а аз седя пиян и тръгнах после по кръчмите с последните си пари и в безсъзнание цялата нощ се търкалях из улиците, на заранта ме хвана огненицата, а през нощта пък ме гризали и кучетата. Едва се събудих.
— Ще видим сега каква песен ще ни запее Настасия Филиповна! — кискаше се чиновникът и потриваше ръце. — Какви ти обеци сега, господине! Сега ние такива обеци ще й подарим, та…
— Да знаеш, че ако още веднъж кажеш някоя дума за Настасия Филиповна, кълна се, че ще те набия, въпреки че си пътувал с Лихачов! — викна Рогожин и го хвана силно за ръката.
— Набиеш ли ме, значи, няма да ме изгониш! Бий! Така ще те запомня… А ето че и пристигнахме!
Наистина влизаха в гарата. Макар че Рогожин бе казал, че е заминал мълчешката, вече го чакаха няколко души. Те викаха и размахваха калпаци.
— Гледай ти, и Зальожев е тук! — измърмори Рогожин, като ги гледаше с тържествуваща и дори сякаш злобна усмивка, и изведнъж се обърна към княза. — Княже, не знам защо те обикнах. Може би защото те срещнах в такъв момент, ала ето че и него срещнах (той посочи Лебедев), но не го обикнах. Ела у дома, княже. Ще ти свалим гетричките, ще те облека в самурена кожа, първо качество; ще ти ушия прекрасен фрак, бяла жилетка, или каквото искаш, ще ти натъпча джобовете с пари и… ще отидем у Настасия Филиповна! Ще дойдеш ли, или не?
— Слушайте добре, княз Лев Николаевич! — внушително и тържествено каза Лебедев. — О, не изпускайте случая! О, не го изпускайте!
Княз Мишкин стана, подаде вежливо ръка на Рогожин и любезно му рече:
— С най-голямо удоволствие ще дойда и много ви благодаря, задето сте ме обикнали. Дори може би ще дойда още днес, ако ми остане време. Защото, да ви кажа откровено, и вие много ми допаднахте, особено когато разправяхте за брилянтовите обеци. Допаднахте ми дори преди това, макар че лицето ви е мрачно. Благодаря ви също за обещаните дрехи и за шубата, защото наистина скоро ще ми потрябват дрехи и шуба. Колкото за пари — в този момент нямам нито копейка в джоба си.
— Ще имаш пари, надвечер ще имаш, ела!
— Ще имаш, ще имаш — повтори чиновникът, — надвечер, преди мръкване ще имаш!
— А женския пол, княже, много ли го обичате? Казвайте предварително!
— Аз ли? Н-н-не! Ами че аз… Вие може би не знаете, че поради вродената ми болест аз дори никак не познавам жените.
— Щом е така — извика Рогожин, — значи, ти си истински аскет, а Господ обича и такива като тебе.
— И такива Господ-Бог обича — повтори чиновникът.
— А ти върви подире ми, писарушко — каза Рогожин на Лебедев и всички слязоха от вагона.
Лебедев постигна най-сетне целта си. Скоро шумната тайфа се отдалечи към Възнесенския проспект. Князът трябваше да свие към Литейная. Беше влажно и мокро; князът разпита някои минувачи и тъй като разстоянието, което имаше да измине, беше около три версти, реши да вземе файтон.
II
Генерал Епанчин живееше в своя собствена къща, малко настрана от Литейная, към черквата „Преображение“. Освен тази (великолепна) къща, пет шести от която се даваха под наем, генералът имаше и грамадна къща на Садовая, носеща му също значителен доход. Освен тези две къщи той притежаваше досам Петербург един много доходен и обширен имот; имаше и някаква фабрика в Петербургска околия. Всички знаеха, че едно време генерал Епанчин бе събирал някои приходи за държавата. Сега той
