Петьо Добринов
Близка среща от IV вид
1.
Всичко започна през една прекрасна октомврийска нощ след пищното тържество на Вси Светии, което прекарах с близките си в едно малко провинциално градче, разположено в източната част на щата Небраска.
Сега, седем земни години след онази призрачна и повратна нощ в моя живот, когато в полупияно състояние шофирах по тесния криволичещ между гъстите гори път, събитията разиграли се тогава, бяха все още болезнено ярки в съзнанието ми. Нямам намерение да се впускам в излишни словоизлияния относно сложните си вътрешни състояния по време на всичките си перипетии както физически, така и психически. Просто изпитвам страх от твърде детайлното връщане към тях, било то и като чиста мисловна ретроспекция.
Да си призная честно, не вярвам, че тези мои записки ще успеят да стигнат някога до Земята, за да станат достояние на хората, защото малката капсула, в която тайно възнамерявам да ги изстрелям в посока на нашата слънчева система, да стигне до предназначението си, твърде нищожна е вероятността някой земен кораб да засече присъствието й.
Но все пак в името на душевното си спокойствие, както и в това на нещо като морален дълг към люлката на моето съществувание като белтъчинна форма на живот във Вселената, се залавям да опиша невероятните произшествия, в които най-внезапно бях въвлечен.
Както вече споменах, всичко започна от нощта след Хелоуин, която никой американец не би пропуснал да отбележи по обичайния готически-бароков начин. Спомням си как, след като бях излял в стомаха си порядъчно количество уиски, със замъглено съзнание се дотътрих до черната си бричка — джип „Додж“, модел 1971г. След като криво-ляво успях да седна на седалката, главата ми клюмна напред, при което ударих челото си о волана. После успях все пак да се концентрирам и заех нормално положение. След което затворих вратата със страховит и инфарктен за хора със слаби сърца трясък, натиснах бутона на стартера и като поиграх малко степ върху педалите, успях да подкарам машината.
Небето беше кристално ясно за разлика от съзнанието ми и отразената светлина на лунния диск оставяше бледа призрачна ивица върху далечната част на гъстите гори, които ме обградиха, веднага щом се отдалечих на пет-шест километра от озареното от фойерверки и музика градче. Когато горският мрак ме обгърна отвсякъде, от усилието ми да се взирам напред погледът ми се избистри последван в това отношение и от мисълта ми. Зашлевих си няколко шамара за да дойда по-бързо на себе си. Малко след това забелязах, че шосето постепенно се стеснява и се превръща в осеян с дупки и неравности черен път. Започнах да си давам сметка, че нещо не беше наред. Бях карал поне два или три часа, но нито бях излязъл от гората, нито пък знаех къде се намирам. Намалих скоростта и спрях бавно. Оставих мотора да поработи няколко минути, докато успея да се взема напълно в ръце.
След малко с рязко движение дръпнах лостчето за блокаж и двигателят угасна. Около минута останах в напрегнато състояние, сграбчил волана с две ръце, без да отмествам поглед от правия, отиващ в мрака път. Светлината от фаровете позволяваше да се виждат едва двадесетина метра от него пред джипа.
Бавно отворих вратата и излязох. Огледах се бавно на всички страни. Наоколо имаше само гора. Гъста черна гора, из която тук-там се чуваше крясъкът на самотна сова. Внезапно една неприятна и съвсен нежелана от мен в този момент констатация ме връхлетя, като ме накара несъзнателно да изругая.
Определено бях объркал пътя! И най-лошото, което осъзнах, бе че не знаех кога и къде се бях отклонил от правилната посока. Завъртях се няколко пъти около джипа, опитвайки се да открия нещо познато в заобикалящата ме дъбрава, но не успях. Отворих багажника и затършувах из многото предмети, нахвърляни в безпорядък в него, търсейки мощния електрически фенер, който бях купил няколко дни преди това. Най- накрая го намерих. Включих го и обшарих с бликналия от него лъч околовръст. Впечатлението ми, че местността ми е напълно непозната, се потвърди. Хвърлих бърз поглед към отворената врата на джипа и тъкмо се питах дали да не свърна назад, чух странен свистящ звук, наподобяващ изхвърлена под налягане пара.
Крясъкът на совата секна. Напрегнах слуха си, за да открия посоката, от която идваше звукът. В този момент той се повтори. Този път малко по-силно и по-дълго. Сякаш се освобождаваше вентил на парен котел!
Настръхнах. Подобен звук въобще не се връзваше с това място. В главата ми спонтанно се зароиха злокобни мисли за вероятността легендите, свързани с празника Хелоуин, да са в някаква степен верни. Свистенето отново се чу. Този път не се наложи да се напрягам, тъй като то внезапно прерастна в страхотен грохот, извиращ някъде от дълбините на гората и ме накара да замръзна от изненада и нарастващ страх.
Още след отекването на ехото, което разстърси цялата гора около мен, предметите в багажника ми издрънчаха от звуковата вълна. Няма да описвам какви мисли преминаха тогава през главата ми, защото би било излишно. Те се концентрираха в един-единствен порив: да се махам веднага от това място. Независимо в коя посока…
Грохотът, този път още по-тежък и вибриращ, отново проехтя. Сега вече успях да засека откъде идваше той. Някъде от юг. Там ставаше нещо странно.
Хвърлих се обратно в джипа и понечих да го подкарам. Долната ми челюст увисна от озненада. Моторът отказваше да запали! Колкото и да въртях стартера и да натисках газта — нищо! Усетих как пулсът ми се ускорява застрашително. Яростно заблъсках по стартерното табло, но напразно. Двигателят остана ням. Затворих очи и вдишах дълбоко няколко пъти. Очаквах, че ще дочуя отново зловещия тътен, но това не стана. Останах заслушан в тишината десетина минути, които ми се сториха цяла вечност. Събрах смелост, грабнах фенера и слязох. Насочих лъча по посока на вероятното местоположение на източника на странните звуци. Трудно ми бе да определя от какво разстояние идваха.
Никога до този момент не ми се бе налагало да се замисля дали съм страхлив или смел. И сега това, което ме накара да преодолея силния ми порив да зарежа джипа и да хукна с все сили обратно по пътя, бе една смесица от нарастващо любопитство и желание може би да си себедокажа, че съм по-скоро смел, без да подозирам, че това щеше да внесе кардинален поврат в съществуванието ми.
Тъй че стискайки силно фенера в дясната си ръка, затворих вратата и под светлината на фаровете, които нарочно оставих запалени, нагазих в тревата до пътя. От предпазливост намалих силата на лъча до средни стойности, толкова, колкото да се ориентирам в тъмнината. Преди да навляза сред дървесните стволове чух още веднъж познатия съсък. За миг се разколебах. Ами ако беше нещо опасно или военни извършваха тайни опити? Какво ли щяха да ми направят ако ме заловяха? След секунда тръснах глава, отпъждайки тези мисли и навлязох в гората.
Бог ми е свидетел, никога през живота си не бях навлизал в толкова гъста гора. Подобни местности винаги създават нервно напрежение у хора с по-нестабилни нерви, склонни да тълкуват всеки случаен шум като сигнал за опасност.
Имаше нещо злокобно в дърветата, високите клони на които надвисваха над мен като уродливи ръце, протегнали се да ме сграбчат. Знаех, че всичко това бе плод на възбуденото ми въображение и се стараех много да не се поддавам на подобни внушения. Тревата под краката ми образуваше мек килим, по който сякаш потъвах, стъпвайки леко приведен. Може би бях вървял около 15 минути, през което време буботенето се повтаряше през равни интервали, но сега с няколко октави по-високо и по-тежко. А и по- силно. По последното разбрах, че се движа в правилната посока към странния източник на тези още по- странни звуци или поне приблизително към него. След около тридесет минути за първи път се обърнах назад. Мигновенно съжалих за глупавата си постъпка. Навсякъде гората изглеждаше еднаква и съвсем ясно осъзнах, че връщането ми на пътя щеше да бъде невъзможно. Тръпки ме побиха при очертаващата се перспектива да се лутам из гъсталака до сутринта. Бумтенето се повтори още веднъж сякаш за да ми напомни накъде бях тръгнал. Това ме извади от обзелото ме временно вцепенение и ме накара да се запровирам отново между дънерите, изпълнен с още по-голяма решимост да разбера какво дига подобна тупурдия в този пущинак и то през нощта.
Бях забравил да засека времето, така че не знаех точно колко бях вървял, но в никакъв случай не беше по-малко от час и половина. Бумтенето и грохотът се повтаряха през все по-кратки интервали от време и може би в известна степен поради ритмичността им, вече не ме стряскаха както в началото и аз
