човек можа да излезе в предната стая.
— Надявам се, че ще се погрижат за тоя благородник — прибави нейно височество, като се обърна към господин дьо Сен Реми.
Добрякът затича веднага след Раул.
— Нейно височество ни поръча да ви нагостим тук — рече той. — Освен това за вас има квартира в замъка.
— Благодаря, господин дьо Сен Реми — отговори Бражелон, — но вие знаете с какво нетърпение желая да поднеса почитанията си на господин графа — моя баща.
— Зная, зная, господин Раул, поднесете му също и моите най-дълбоки почитания, моля ви се.
Раул се избави от стария благородник и продължи пътя си.
Когато минаваше под свода на преддверието, като държеше коня си за юздата, един нежен глас го повика от дъното на една тъмна алея:
— Господин Раул!
Младият човек се обърна изненадано и видя едно младо чернокосо момиче. То сложи пръст на устните си и му протегна ръка.
Това младо момиче му беше непознато.
III
СВИЖДАНЕТО
Раул се приближи до младото момиче, което го викаше така.
— А конят ми, госпожице? — попита той.
— Това не е затруднение! Ей тук, в първия двор, има навес; вържете там коня си и се върнете бързо.
— Слушам, госпожице.
Раул свърши това за няколко минути и се върна при малката вратичка, където в тъмнината видя отново тайнствената си водачка. Тя го чакаше на първите стъпала на една извита стълба:
— Ще бъдете ли достатъчно храбър да ме последвате, господин странствуващ рицарю? — попита младото момиче със смях, като видя мигновеното колебание на Раул.
Вместо отговор той се спусна след него нагоре по тъмната стълба. Така те минаха три етажа, момичето напред, той след него. И всеки път, когато търсеше перилата, той допираше ръце до копринената рокля, която шумолеше по двете страни на стълбата. Когато Раул се спъваше, водачката му викаше едно строго „шт!“ и му подаваше мека, парфюмирана ръчичка.
— Така може да се изкачи човек до кулата на замъка, без да усети умора — каза Раул.
— Това значи, господине, че сте много заинтригуван, много уморен и много неспокоен; но успокоите се, пристигнахме вече.
Младото момиче бутна една врата и на стълбата веднага нахлу поток светлина; на площадката можеше да се види Раул, които се държеше за перилата.
Чернокосото момиче мина напред, той го последва. То влезе в една стая; Раул влезе след него.
Паднал в клопката, той чу силен вик, обърна се и на две крачки от себе си видя младата руса хубавица със сини очи и бели рамене, която го позна и го нарече Раул. Тя стоеше със скръстени ръце и затворени очи.
Той видя и отгатна в израза на очите й толкова любов, толкова щастие, че падна пред нея на колене насред стаята и прошепна от своя страна името й: Луиз!
— Ах, Монтале, Монтале! — въздъхна тя. — Голям грях е да се лъже така.
— Аз! Аз ли съм ви излъгала?
— Да, вие ми казахте, че ще отидете да узнаете какво става долу, а вместо това доведохте господина тук.
— Налагаше се. Иначе как щеше да получи писмото, което му писахте?
И Монтале посочи с пръст писмото, което беше още на масата. Раул се спусна да го вземе; но Луиз, макар и с явна класическа нерешителност, още по-бързо протегна ръка да го спре.
Раул срещна тая съвсем топла и съвсем разтреперана ръка, улови я и с такава почит я приближи до устните си, сякаш сложи на нея не целувка, а по-скоро полъх.
През това време госпожица дьо Монтале взе писмото, сгъна го грижливо на три, както правят жените, и го мушна в пазвата си.
— Не се страхувайте, Луиз — каза тя, — господинът няма да го вземе оттук, както покойният крал Луи XI не вземаше писъмцата от пазвата на госпожица дьо Отфор.
Раул се изчерви, като видя усмивката на двете млади момичета, и не забеляза, че ръката на Луиз беше останала в ръцете му.
— Така — рече Монтале, — вие ми простихте, Луиз, задето ви доведох господина; вие, господине, не ми се сърдите вече, задето ме последвахте, за да видите госпожицата. Значи сега, когато мирът е сключен, да поприказваме като стари приятели. Луиз, представете ме на господин дьо Бражелон.
— Господин виконт — каза Луиз със сериозната си грация и невинната си усмивка, — имам чест да ви представя госпожица Ор дьо Монтале, почетна госпожица на нейно кралско височество и освен това моя приятелка, моя най-добра приятелка.
Раул се поклони церемониално.
— А мене, Луиз, няма ли да ме представите също така на госпожицата?
— О! тя ви знае! Тя знае всичко!
Тия простодушни думи накараха Монтале да се засмее, а Раул — да въздъхне от щастие. Той си ги обясни така: тя знае цялата ни любов.
— Сега церемониите се свършиха, господин виконт — каза Монтале. — Ето едно кресло и ни кажете по- скоро каква новина ни донесохте тъй бързо?
— Госпожице, това не е вече тайна. Кралят, на път за Поатие, ще се спре в Блоа, за да посети негово кралско височество.
— Кралят ще бъде тук! — извика Монтале, като плесна ръце. — Ние ще видим двора! Разбирате ли, Луиз? Истинския парижки двор! О, боже мои! Но кога, господине?
— Може би довечера, госпожице; а утре сигурно. Монтале махна с ръка в знак на досада.
— Няма време да се пременим! Няма време да си приготвим рокля! Тук ние сме изостанали от модата като полякини! Ще приличаме на портретите от времето на Анри IV!… Ах, господине, лоша новина ни донесохте!
— Госпожици, все пак вие ще бъдете хубави.
— Това е блудкаво!… Все пак ние ще бъдем хубави, да, защото природата ни е създала сносни; но ще бъдем смешни, защото модата ни забрави… Уви, смешни! Аз ще се покажа смешна!…
— На кого? — запита Луиз простодушно.
— На кого? Вие сте чудна, мила моя!… Може ли да ми се задава такъв въпрос?… На кого?… На всички… На придворните кавалери, на големците, на краля…
— Извинете, мила ми приятелко, но ако тук всички са свикнали да ни виждат такива, каквито сме…
— Съгласна съм; но това ще се промени и ние ще бъдем смешни дори за Блоа; защото всички ще видят парижките моди и ще разберат, че сме облечени като провинциалистки! Това е просто за отчайваме!
— Утешете се, госпожице.
— Стига! Впрочем толкова по-зле за тия, на които няма да бъда по вкуса! — заяви Монтале философски.
— Тия хора биха били без вкус — възрази Раул, верен на системата си да прави непрекъснато комплименти.
— Благодаря, господин виконт. Значи вие казвате, че кралят пристига в Блоа?
— С целия двор.
— И с госпожици Манчини?
— Не, без тях.
— Но кралят, разправят, не може да се раздели с госпожица Мария?
— Но ще трябва да мине без нея, госпожице. Господин кардиналът иска това. Той изпраща
