Кралица Марго

— Ронсар, аз знам добре, когато си далеч,
гласа на своя крал съвсем забравяш веч,
но спомена за теб не е забравен тука —
в поезията все напредвам със сполука
и тези редове са моя нов привет
за твоя дух, от куп видения обзет.

Затуй не се бави, дома си напусни,
градината си ти не гледай тези дни,
последвай своя крал — със обич той зове те,
ценейки твоя дар божествен: стиховете;
и вярвай, ако ти не дойдеш в Амбоаз,
ще бъда натъжен и ще се сърдя аз.

— Браво, ваше величество, браво! — възхити се Колини. — Аз съм по-силен във военните работи, отколкото в поезията. Но струва ми се, че тези стихове не са по-лоши от най-хубавите стихове на Ронсар, Дора и дори Мишел дьо л’Оспитал, канцлера на Франция.

— Ах, татко — извика Шарл IX, — защо не беше истина това, което казваш. Защото най-много от всичко аз копнея за званието поет. И както писах преди няколко дни на моя учител по поезия Ронсар:

Да пишеш стихове — охотно бих признал, —
е по-голям успех от туй да бъдеш крал;
с корони сме и аз, и ти, но получава
корони всеки крал — поетът ги раздава;
духът ти вдъхновен сияе, увенчан
от собствен блясък — аз блестя от своя сан.
Любимец е Ронсар на боговете, ето,
а техен образ — аз; по времето, догдето
души владееш ти с чаровния си глас,
държа под своя власт телата само аз;
достигаш ти в света чрез нежната си лира,
където и властта на краля даже спира.

— Аз знаех — каза Колини, — че ваше величество беседва с музите, но не знаех, че те са главните му съветници.

— След теб, татко, след теб. И именно за да мога необезпокояван да общувам с тях, искам да те поставя начело на управлението. Слушай, тъкмо сега трябва да отговоря на един нов мадригал, който моят велик и скъп поет ми изпрати. Не мога да ти дам в момента всички книжа, необходими да те поставят в течение на големия въпрос, който ни разделя Филип II и мене. Има освен това и нещо като план за предстоящата битка, изготвен от моите министри. Ще потърся всичко и ще ти го предам утре сутринта.

— В колко часа, ваше величество?

— В десет. И ако случайно ме завариш, че пиша затворен в моя кабинет… влизай направо и вземи всичките книжа, които намериш върху тази маса, поставени в тази червена папка. Цветът й е ярък, така че няма да сбъркаш. А аз ще пиша на Ронсар.

— Сбогом, ваше величество.

— Сбогом, татко.

— Няма ли да ми подадете ръка?

— Ръката ми ли, каза? Ела в моите обятия, до сърцето ми, там е твоето място. Ела, стари пълководецо, ела!

И Шарл IX, като привлече към себе си Колини, който бе свел глава, докосна белите му коси.

Адмиралът излезе, изтривайки очите си.

Шарл IX го проследи с поглед, докато можеше да го вижда, и напрегна ухо, докато можеше да го чува, а после, когато нищо вече не се виждаше и чуваше, наклони по навик бледото си лице към рамото си и премина бавно от стаята, в която беше, в оръжейната.

Оръжейната беше любимото място на краля. В нея той вземаше уроците си по фехтовка с Помпе и уроците си по поезия с Ронсар. Тук беше събрал голяма колекция от отбранителни и нападателни оръжия, най-хубавите, които бе успял да намери. Затова всички стени бяха отрупани с брадви, щитове, копия, алебарди, пищови и мускетони. Същия ден дори един известен майстор на оръжия му беше донесъл великолепна аркебуза, на дулото на която беше инкрустирано от сребро следното четиристишие, съчинено лично от царствения поет:

Когато вярата зове,
красива съм и вярна;
за всички кралски врагове —
красива и коварна.

И тъй, Шарл IX влезе, както вече казахме, в оръжейната и след като затвори главната врата, през която беше минал, повдигна една завеса, закриваща коридорче, водещо към друга стая. Там, коленичила пред своето молитвено столче, се молеше жена.

Понеже кралят се движеше леко и стъпките му бяха заглушени от килима, сякаш минаваше призрак, коленичилата жена не чу нищо, не се обърна, а продължи да се моли. Шарл остана за миг прав, гледайки я замислено.

Жената беше тридесет и четири-тридесет и пет годишна и цъфтящата й хубост се подчертаваше още повече от селската й носия от околностите на По. Тя носеше висока шапчица, каквито бяха толкова на мода във френския двор по времето на кралица Изабел Баварска, а червеният й корсаж беше извезан със злато, каквито носят днес селянките от Нетуно и Сора. Апартаментът, който заемаше от двадесет години, се свързваше със спалнята на краля и представляваше странна смесица от изящни и селски мебели. Дворецът бе повлиял на хижата, както и хижата на двореца. Така че тази стая съчетаваше селска простота с благороднически лукс. И действително молитвеното столче, пред което тя бе коленичила, беше от дъбово дърво с разкошни резби, тапицирано в кадифе, със златни ресни, докато Библията — защото тази жена беше протестант — от която тя четеше молитвите си, беше стара, полуразкъсана книга, каквито може да се видят в най-бедните къщи.

Впрочем и останалото беше горе-долу като това молитвено столче и като тази Библия.

— Е, Мадлон! — каза кралят.

При звука на този близък глас коленичилата жена вдигна глава и се усмихна. После стана и възкликна:

— А, ти ли си, синко?

— Да, дойке, ела!

Шарл IX пусна завесата и седна на ръчката на креслото. Дойката се приближи.

— Какво ти е, Шарло? — запита тя.

— Ела по-близо и отговаряй съвсем тихо.

Дойката се приближи с фамилиарност, която можеше да се дължи на майчината обич на жената, откърмила детето, но на която съвременните памфлети приписваха далеч не толкова чисти извори.