Чарлс Дикенс
Смъртта на пияницата
Имаме смелостта да твърдим, че едва ли има човек, който да минава всеки ден по някоя от оживените улици на Лондон и да не е забелязал сред хората, които, както се казва, „познава по физиономия“, поне едно бедно и окаяно същество; той не може да не си припомни, че в началото същото това същество е имало по-различен вид, а впоследствие бавно и едва забележимо е западало все повече и повече, докато накрая със своята нищета и разпокъсаност е започнало да предизвиква болка и състрадание у всеки, който го срещне. Нима тези, които се движат из светските среди или чиято работа налага да се срещат с много хора, не могат да се сетят за някой мръсен и дрипав нещастник, от ония, дето се влачат по улиците с болнав и окаян вид, който някога е бил уважаван търговец, служител или е имал доходна професия с добри перспективи? Нима всеки от нашите читатели не може да посочи сред своите познати поне един пропаднал и опозорен мъж, обикалящ града гладен и нещастен, от когото всички се отвръщат с презрение и който един бог знае как не е умрял от глад? Уви! Тези случаи са толкова често явление, че всеки се е срещал с тях и при повечето причината е една — пиянството — тази ужасна пристрастеност към бавната, но сигурна отрова, която кара жертвите си да забравят всичко друго, която ги откъсва от жена, деца и приятели, обрича ги на провал и мизерия и ги повлича с бясна скорост към позора и смъртта.
Мъката и немотията тласкат някои от тези хора към злото, което ги опропастява. Излъганите надежди, смъртта на някой близък, скръбта, която не убива изведнъж, а разяжда душата постепенно — всичко това ги докарва до лудост и в чудовищното си безумие те сами се обричат на бавна смърт. Но в по-голямата си част те са се хвърлили доброволно и съзнателно в бездната, от която връщане назад няма, и този, който веднъж е попаднал там, потъва все по-дълбоко и по-дълбоко, докато изгуби и последната надежда.
Един от тези мъже седеше до умиращата си жена, а децата му, коленичили наоколо, тихо приплакваха от мъка и мълвяха невинните си молитви. Стаята беше бедно и оскъдно подредена и само един поглед към немощното тяло на жената, в което тлееше последният жизнен лъч, беше достатъчен, за да разбере човек, че дълги години нуждата, грижите и тревогите са разкъсвали нейното сърце. Една старица с лице, окъпано в сълзи, подкрепяше с ръка главата на умиращата си дъщеря. Но не към майката беше обърнато бледото лице, не към нея се протегнаха студените и треперещи пръсти, а към ръката на мъжа; очите, които всеки миг щяха да се склопят навеки, се извърнаха към него и той потръпна от техния поглед. Дрехите му бяха мръсни и раздърпани, лицето му — зачервено, очите — помътнели от кръв. Бяха го извикали от някаква пиянска оргия, за да дойде при смъртния одър на жена си.
До леглото една мъждива лампа хвърляше оскъдна светлина върху фигурите наоколо, а останалата част от помещението тънеше в непрогледен мрак. Цялата къща беше обхваната от безмълвието на нощта, а в стаята цареше мъртвешки покой. Над камината висеше часовник и слабото му тиктакане беше единственият звук, който нарушаваше тишината, но това беше печален звук, защото тези, които го чуваха, знаеха, че преди да извести следващия час, той ще отмери последния земен миг на една отлитаща душа.
Ужасно нещо е да чакаш настъпването на смъртта; да знаеш, че няма никаква надежда за оздравяване; да седиш и да броиш мрачните часове през безкрайно дългите нощи — това знаят само тези, които са били край постелята на болен човек. Кръвта замръзва в жилите на всеки, който чуе най-съкровените тайни на умиращия — подтискани и скривани толкова години и в момент на безсъзнание разкрити от безпомощното същество. Като се замисли човек — след цял живот таене и хитруване всичко се оказва напразно, когато накрая треската и делириумът свалят маската. В бълнуването си умиращите понякога разказват страшни истории, изпълнени с толкова грехове и престъпления, че тези, които седят край леглото на болния, скачат и побягват в ужас, уплашени да не полудеят от това, което виждат и чуват; така че много нещастници са умирали сами, след като са разкрили дела, самото споменаване на които би прогонило и най-смелия.
Но откъм леглото, край което бяха коленичили децата, не се чуваха бълнувания. Единствено техните приглушени стонове и хълцания нарушаваха тишината на пустата стая. И когато накрая ръката на майка им се отпусна и погледът й се отмести от тях към бащата, тя направи опит да каже нещо, но падна върху възглавницата, притихна и се успокои, сякаш потъна в сън. Всички се надвесиха над нея и започнаха да я викат, отначало тихо, а после високо и пронизително, изпълнени с отчаяние. Но тя не им отвърна. Снишиха се да чуят дъха й, но тя беше бездиханна. Опитаха се да уловят ударите на сърцето й, но не усетиха и най- слабо трепване. Сърцето й се беше пръснало и тя беше мъртва!
Мъжът й се свлече на един стол до леглото и притисна с длани парещото си чело. Започна да се взира от дете в дете, но щом срещнеше разплаканите им очи, свеждаше поглед. Той не чу нито една блага дума и не срещна нито един ласкав взор. Всички се свиха и отдръпнаха от него и когато накрая той се повлече навън, никой не се втурна да утеши вдовеца.
А имаше време, когато много приятели щяха да се съберат около него в нещастието му, които щяха да откликнат с искрени съболезнования на мъката му. Къде бяха те сега? Един след друг всички приятели, роднини и дори познати напуснаха и изоставиха пияницата. Единствена жена му не го остави в доброто и злото, в болестите и немотията, но с какво й се отплати той? Едва успя да се добере от кръчмата до смъртния й одър, за да я види как умира.
Той излезе от къщи и се втурна по улиците. В душата му се бореха разкаянието, ужасът и срамът. Замаян от алкохола и потресен от това, което току-що беше видял, той отново влезе в кръчмата, откъдето преди малко беше дошъл. Започна да пие чаша след чаша. Кръвта нахлу в жилите му и главата му се завъртя. Смъртта! Всички ще умрем, защо да не умре и тя! Той не я заслужавал — така му казваха всички нейни роднини. Да вървят по дяволите! Не я ли изоставиха да хленчи постоянно из къщи? Е, тя умря и може би вече е щастлива. Още по-добре. Нова чаша, и още една! Ехей! Животът на този свят е хубав и той ще му се наслаждава, докогато може.
Минаха години; децата му пораснаха и възмъжаха. Бащата си остана същият — още по-беден, с по- окъсан и окаян вид, но същият закоравял и непоправим пияница. Момчетата отдавна хванаха улицата и го изоставиха; при него остана само дъщеря му, която работеше от зори до мрак, и с думи или удари той винаги успяваше да вземе от нея пари за кръчмата. И така продължи да се наслаждава на живота по стария начин.
Една вечер се отправи към къщи още към десет часа, защото от доста време дъщеря му беше болна и следователно той не разполагаше с много пари за пиене. По пътя си мислеше, че ако можеше да я вдигне на крака, за да изкара някоя пара, щеше да си струва да извика енорийския доктор или пък, за всеки случай, да си направи труда да я попита какво й е, което до този момент не беше счел за необходимо. Беше влажна декемврийска вечер — леденият вятър пронизваше, а дъждът се лееше като из ведро. Той изпроси няколко дребни монети от един минувач и след като купи едно хлебче (защото бащата имаше сметка да поддържа живота на дъщеря си, ако това беше възможно), повлече бързо нозе към къщи, доколкото дъждът и вятърът му позволяваха.
Между Флийт Стрийт и реката има няколко бедни и тесни улички, които представляват част от Уайтфрайърс (
Пресечката, в която сви, можеше да съперничи по мръсотия и бедност с най-мрачните части на това древно светилище във времената на най-големия му упадък и беззаконие. Къщите, от две до четириетажни, бяха на различни по цвят петна, каквито можеха да получат сгради, построени от възможно най- долнокачествения и груб материал, вследствие на дългогодишното въздействие на дъждовете, влагата и мухъла. На места вместо стъкла имаше хартия и мръсни парцали, вратите висяха на разкривените си панти, пред всеки прозорец стърчаха пръчки с опънати между тях въжета за простиране на пране и отвсякъде се дочуваха кавги и пиянски крясъци.
Единствената газена лампа по средата на пътя беше загасена или от силния вятър, или от някой обитател, който имаше всички основания да не желае домът му да бъде добре осветен, така че единствената светлина, падаща върху изровената настилка, идеше от слабите свещи, мъждукащи тук-там в по-заможните домове, чиито собственици можеха да си позволят този скъп лукс. Вятърът фучеше между старите сгради, пантите на вратите и капаците на прозорците скърцаха, а стъклата звънтяха така силно, сякаш всичко наоколо можеше да рухне всеки момент.
Оня, когото проследихме на път за неговото убежище, продължи да върви в тъмнината, като се препъваше ту из канавката, ту встрани из отпадъците, които беше разнесла водата, докато стигна до последната къща. Вратата, или по-скоро това, което беше останало от нея, беше открехната — за по-голямо
