дарове и разговаря с духа на стареца.
Че Пои, Скъпоценното дете, ще порасне и ще стане жена в пълна хармония с това забележително място и време: Красивата страна в началото на новия век, събрала поравно от Хуа и от Мейгуо, от Китай и Америка, но в по-голямо съвършенство.
Че Уилям ще получи собствена стая и ще намери нещо друго, за което да се сърди, но малко по малко гневът му ще се възнесе като феникс от изстиващата пепел и той също ще постигне хармония.
И че самият Чан ще работи усърдно, ще продължи дейността си като дисидент, а в почивните дни ще се наслаждава на някои скромни удоволствия — да се разхожда с Меймей в квартала, да посещава паркове и галерии и да прекарва часове в магазини като „Хоум Стор“, на пазар или просто да зяпат изобилието по рафтовете.
Сам Чан обърна гръб на високите сгради и тръгна към микробуса, за да се събере отново със семейството си.
Все още дегизирана като манхатънска бизнесдама, Амелия Сакс влезе в хола.
— Е? — попита криминологът.
— Всичко е уредено — отвърна тя и изчезна по стълбите нагоре.
Върна се след няколко минути по дънки и горнище на анцунг както обикновено.
— Знаеш ли, Сакс, ако искаше, можеше и ти да осиновиш детето. — Райм замълча, после добави: — Искам да кажа, ние можехме да го осиновим.
— Знам.
— Защо не поиска?
Тя се замисли, сетне отговори:
— Онзи ден в Китайския квартал натъпках един престъпник с олово, след това поплувах на трийсет метра под водата, после служих за примамка в акция за залавяне на убиец. Не мога без тези неща, Райм. — Тя се замисли, сякаш да намери по-точни думи, за да опише чувствата си, засмя се. — Баща ми казваше, че има два вида шофьори — едните проверяват в огледалото, преди да преминат в друго платно, останалите не. Аз съм от вторите. Ако у дома ме чакаше дете, щях постоянно да се озъртам назад. Не мога да живея така.
Той я разбра много добре. Въпреки това попита закачливо:
— Като не поглеждаш в огледалото, не се ли страхуваш, че някой ще те блъсне?
— Номерът е, че карам по-бързо от всички останали. Затова няма начин да ме блъснат.
— Когато се движиш, не могат да те хванат.
— Да.
— От теб ще стане добра майка, Сакс.
— И ти можеш да бъдеш добър баща, Райм. Нека обаче да го отложим с някоя и друга година. Точно сега имаме няколко други неща за уреждане, не мислиш ли?
Тя кимна към бялата дъска със записките на Том по случая „Призрак-убиец“; дъска, която бе изписвана с бележките по десетина предишни разследвания и щеше да види още десетки други.
Тя, разбира се, има право, размишляваше Линкълн Райм; светът, представен чрез тези снимки и бележки, това място на ръба, то бе тяхната същност — поне до края на живота им.
— Уредих подробностите — съобщи й той.
Райм бе говорил по телефона, за да осигури транспортирането на тялото на Сони Ли и предаването му на баща му в Люгоюан, Китай. Беше възложил задачата на една китайска погребална агенция, от която го увериха, че всички традиции ще бъдат спазени.
Райм имаше да изпълни още едно задължение, свързано със смъртта на китайския полицай. Той стартира с гласа си програмата за текстообработка на компютъра. Сакс седна до него:
— Давай.
След половин час писане и поправяне стигнаха до следното:
Скъпи господин Ли,
Пиша ви, за да изразя искрените си съболезнования за смъртта на сина ви Канмей. Искам да знаете колко сме благодарни аз и колегите ми от полицията за честта да работим с вашия син по трудния и опасен случай, при който той загуби живота си. Канмей спаси много хора и спомогна за изправянето на един жесток убиец пред съда — дело, с което сами не бихме могли да се справим. Действията му са достойни за най- голяма почит и му донесоха огромно уважение сред пазителите на законността в САЩ. Искрено се надявам да се гордеете със сина си заради смелостта и саможертвата му, колкото се гордеем ние.
Линкълн Райм, дет. кап., НИПУ (пенс.)
Райм прочете писмото и изръмжа:
— Прекалено много. Прекалено емоционално. Да започнем отначало.
Сакс обаче се пресегна и пусна текста да се печата.
— Не, Райм. Остави го така. Понякога прекаленото е за добро.
— Сигурна ли си? — Да.
Сакс остави писмото настрани; Еди Дън щеше да дойде по-късно и да го преведе.
— Искаш ли да се заемем пак с уликите? — попита тя и кимна към бялата дъска.
Имаха много подготвителна работа по делото срещу Призрака.
— Не, искам да играем.
— Да играем ли?
— Да.
— Добре — отвърна закачливо тя. — Тъкмо съм в настроение да печеля.
— Ти си го изпроси.
— На какво ще играем?
— На вейчи. Дъската е там. А в онези торбички са пуловете.
Тя постави дъската върху една масичка до Райм. Срещна очите му, съзерцаващи квадратчетата, и каза:
— Мисля, че съм в по-неизгодната позиция, Райм. Ти си играл и преди.
— Със Сони изиграхме няколко игри — призна непринудено той.
— Колко по-точно?
— Общо три. Не може да се каже, че съм голям майстор, Сакс.
— Кой би? — попита тя.
— Нужно е известно време, докато навлезеш в играта — избягна отговора Райм.
— Паднал си. И трите пъти.
— Последния замалко да спечеля.
Заобяснява търпеливо правилата и тя се приведе към него, поглъщайки жадно думите му. Накрая той каза:
— Това е… Така, ти никога не си играла, затова ще ти осигуря предимство. Можеш да играеш първа.
— Не — отвърна Сакс. — Никакви предимства. Ще хвърляме ези-тура.
— Такъв е обичаят — увери я Райм.
— Никакви предимства — повтори тя; извади четвърт долар от джоба си. — Казвай.
И подхвърли монетата.
Информация за текста
© 2002 Джефри Дийвър
© Марин Загорчев, превод от английски
