научния шпионаж също така нямаше къде да се избяга в днешния свят. По-разумно се оказа да я осъществят именно под покрива — относително най-сигурния покрив — на тоя свръхсекретен институт. Така щяха да избягнат поне отчасти шпионирането от самия него. И да си осигурят нужните средства за експерименталния модел.
Ще ви дадем най-добрия менажер — каза със сдържано вълнение ръководството на института. — Полковник Мърроу е… — И Мърроу започна през ден да им води по двама-трима конструктори. Бокенхаймер разговаряше с тях на философски теми, за времето, за политиката, за спорт, канеше ги у дома си, пиеше с тях по баровете и ги прослушваше с антената си, без да им открива за какво се касае. Отиваха си в недоумение, мислейки, че прочутият хипнотизатор и телепат си е правил някакъв експеримент с тях или подозираха, че това е специално кадрово проучване, възложено му от армията. Докато един ден Ноули заяви: Така до никъде няма да стигнем, полковник! Бокенхаймер трябва сам да си намери човека, иначе никога няма да се освободи от подозрението, че му пробутваме подставени лица. Познавам един черен… — Болтън ли? — досети се веднага полковникът, който според службата и призванието си познаваше всички що-годе кадърни учени и техници. Пък и д-р Болтън беше достатъчно известен. — Тоя черен, професоре, ще ни струва… тоя черен струва колкото цяла Африка, ясно ли ви е това? — Вие само ми разрешете да говоря с него — настоя Ноули. — Може и да не стане нужда да го купуваме!
Ноули докара с колата си скъпия негър, за когото всички се питаха къде дява парите от многобройните си изобретения и патенти. Най-много, естествено, се питаха службите за сигурност. Къщата на Болтън беше повече от скромна, повече от скромно бе и обзаведена, ако оставим настрана фантастично съоръжения му частен кабинет-лаборатория и фантастичната система, която я охраняваше. Но нея той сам бе си изработил. А в същото време чековата му сметка в банката представляваше само междинна станцийка за внушителните суми, стичащи се отвсякъде към нея. Те си почиваха там месец-два и продължаваха своята черна неизвестност, по всяка вероятност поддържайки някоя от многобройните негърски организации.
Ноули беше му казал в колата: Готов ли си да се заемеш с една работа, от която скоро няма да падне нито стотинка, а може и въобще да не дойдат пари? Негърът му отвърна със свойствената си безизразност: Кажи на шофьора да обърне! Значи прави са хората, като те наричат един мръсен, алчен негър? — рече му Ноули; той можеше да си позволи такива шеги, защото всъщност той бе го създал в тоя му вид, излекувайки преди десетина години безпаричния келнер-студент от нападналата го депресивна меланхолия. Откри го в болницата, където момчето лежеше след първия си опит за самоубийство, хареса си го и се амбицира да го оправи. Такъв съм — отвърна му вече пред дома на Бокенхаймер някогашният самоубиец, който бе си запазил като спомен от болестта само една смущаваща другите мълчаливост. — И законът на времето ни е алчен, чичо Ноули. При нас ако една работа шест месеца след приключването й не почне да носи пари, и то големи пари, тя е нерентабилна за цялото общество, не само за автора й. Да обръщаме, докато е време! — Аз три години се занимавах с тебе, за да станеш рентабилен за обществото — безцеремонно му напомни Ноули. — И държа да помогнеш на приятеля ми. Нека това да бъде пък моята голяма пара, която ще изкарам от тебе!
Бокенхаймер, предупреден кого ще му доведат, отново бе целият една изпъната в очакване антена, когато се ръкува с двамата. Черно-бялата смесица на тяхното вълнение зазвъня в клетките на загадъчната му възприемателна апаратура. Странно подскачаха и се пилееха излъчванията на стареца — не познаваше такива момчешки трепети у по-възрастния си колега. Изглежда, възлагаше големи надежди на срещата. Но в Ноули Бокенхаймер беше сигурен, Ноули нямаше да го предаде, защото отдавна вече не искаше нищо за себе си от живота, освен да му потвърди тия или ония истини и мисли, с които половин век бе измъчвал мозъка си. А негърът?
Негърът влезе с враждебната към целия околен свят елегантност на пантерата. Един красив самотен хищник влезе в приемната му, очевидно уверен, че никой не е достатъчно умен, достатъчно хитър и достатъчно силен да го победи, но допускащ в тоя миг съществуването на опасни за него непознати явления. Навярно така черната пантера, изпъната върху клоните на дървото, се вслушва в бученето, предхождащо някое земетресение, или с напрегнати зеници гледа огненото зарево на далечен пожар в джунглата. Бокенхаймер се опита да проникне под еластичната броня на черната му кожа и не успя. Това разбуди амбицията му, но в последния миг той я овладя и отстъпи — не биваше да го плаши или да го предизвиква още по-здраво да се затвори в бронята си. Явно тя не бе предназначена само за тая среща, а ограждаше от всички една ревниво пазена самота. Човек, който толкова държи на вътрешното си отшелничество, не би могъл да стане предател, защото нищо не е в състояние да го подкупи. Освен това Бокенхаймер имаше слабост към негрите, към тяхната своеобразна психика и неволно започна да му се умилква. Още докато наливаше уискито в чашите, каза:
— Много ви моля, доктор Болтън, да не мислите, че аз сега чета всичките ви мисли. Слуховете страшно преувеличават моите способности. Особено пък откакто за парапсихологията се заинтересуваха военните, какви ли не глупости се дрънкат за нашия институт. А той е секретен дотолкова, доколкото работим с космонавтите, доколкото се мъчим да направим от телепатията и сугестологията средства за връзка и обучение…
— Еее — прекъсна го Ноули, — що за предисловие? Болтън много добре знае с какво се занимаваме. — И се чудеше на странното смущение, обхванало знаменития му колега.
Бокенхаймер сам се чудеше на необичайното си смущение. Отдавна никакъв човек не бе способен да го смути, защото у никого не бе усещал по-голяма душевна мощ от своята — способна при специална концентрация да подчини на себе си много хора едновременно. Но при повторния си опит да влезе в душата на негъра той бе се изправил пред нещо действително необикновено — пред някаква тъмна пустиня, подобна на неговата, но спокойна и непроницаема, по чието небе не блещукаше нито една звездица, в която можеше да навлизаш и да навлизаш, без да срещнеш нищо. Опустошен от самотата си ли беше тоя човек, или тъкмо на нея се опираше неговата необичайна сила, изчистена и освободена от всичко, за да се осъществява в едно непрекъснато конструирващо съзнание? Тогава Бокенхаймер изтърси изведнъж, пак без да разбере кое го накара:
— Доктор Болтън, имате ли нещо против евреите?
Негърът нито се учуди, нито се изненада:
— А вие имате ли нещо против черните?
Бокенхаймер се засмя в радостно предчувствие, в едно щастливо безсилие да се противопостави на тая черна бездна, която го влечеше към себе си със своята непроницаемост. И презглава се гмурна в нея:
— Тогава бихте ли се запознали с една моя идея? Изчисленията и чертежите ми сигурно ще ви се сторят наивни, макар да съм учил математика и кибернетика, но дано откриете в тях рационалното. Ако го има, разбира се…
Ноули бе ококорил очи — тоя Бокенхаймер, който дори нему не бе показвал математическия модел на своя проект, вече отключваше стенния сейф в кабинета си, за да донесе документацията, както се казва, на първия срещнат негър. А тоя пък негър, след като изслуша равнодушно обясненията, след като хвърли един бегъл поглед по листовете, рече без никакво вълнение:
— Имате копие, нали? За да ги проуча, трябва да ги взема със себе си.
— Вземете ги — отвърна с безумно великодушие Бокенхаймер.
Болтън небрежно, но с привична ловкост ги сви на тръба в жълточервените си длани, където черната кожа сякаш бе одрана, откривайки истинския цвят на тялото му.
— А за да ги взема със себе си, трябва да повикам моята кола. Нали няма да се обидиш, чичо Ноули, че ще се върна с нея?
Ноули можеше само да се радва. А Бокенхаймер гледаше с упование тия грамадни черносиви отгоре и жълточервени отдолу негърски лапи, в които бе се появило едно голямо колкото запалка радиотелефонче, и мислеше, че това изречение достатъчно издаде каква оценка е дал на книжната тръба. Говореше се, че под лака на грамадната му кола се криел истински танк с навярно не по-малка бронева и огнева мощ. По-късно, след скандал и заплахи за напускане, Болтън взе от корпорацията си една година неплатен отпуск, за да се превърне в някакъв изумителен чернозем, върху който бързо и с разкошни плодове израстваха посетите от Бокенхаймер идеи.
„Сянката“ пиеше вече кафето си — единствен Болтън реши да пие второ кафе — и Бокенхаймер не се запита дали направи това, защото действително му се пиеше, или за да бъде отново заедно с него. И да се запиташе, нямаше да го разбере; много пъти бе се питал напразно, защото безброй пъти Болтън бе
