дете, пред което неочаквано са извадили тайно купения за него мечтан подарък. Особеното й очарование обаче идеше като че ли от друго. Насред свежия и бляскав ред хубави зъби също неочаквано се открояваха така наречените кучешки зъбки — по-големшки и по-изпъкнали. Дайлън не помнеше да бе срещал такъв козметичен дефект в своя толкова завършен с грижите си за човека век. Но тук и артистката, и режисьорите безпогрешно бяха открили необикновения чар, възможността усмивката да бъде тълкувана и по друг начин: като на весело вампирче, на което внезапно са поднесли една хубава крехка гушка, от която да утоли жаждата си.
Хареса още възбуйния нрав на артистката, умението й много мило да се преструва от време на време и на засрамена, шеговито-закачливия начин да поднася чувствата си на своя любим. Два пъти тя се показа и съвършено гола, а той изгледа филма няколко пъти, така че, когато включи шлема на главата си, хомосинте-заторът можеше направо да я откопира от паметта му. Като непрекъснато извикваше в съзнанието си нейния образ и поведението й в запомнените ситуации, Дайлън, наблюдавайки отражението в екрана, допълнително го коригираше, въобразявайки си, че добавя нещо от себе си. Накрая продиктува дословно онова, с което инструкцията рекламираше Ева: търпелива, понасяща, кротка, послушна… И чак когато свали шлема, когато бе превключил хомосинтезатора от прием на производство, съобрази, че „кротка и послушна“ едва ли се снажда с откритите чувствени излияния на едно весело и закачливо вампирче.
Техническата инструкция го уверяваше, че в тези първи минути още е възможно без вреда за биопластона да се връща хомосинтезатора за ново програмиране, но Дайлън махна с ръка. Чувствуваше се изтощен като след дълга, непосилна работа. Чувствуваше се сега и засрамен, сякаш бе извършил подлост, прекопирвайки нищо неподозиращата актриса. Надяваше се дяволската машина да изкупи вината му, като съчетае нещо по-различно от продиктуваните й противоречия и му се щеше някак си да избяга. Нямаше обаче къде другаде да се избяга на тоя кораб, освен в съня, и той си поиска от медицинския компютър приспивателно, за да прескочи петдесетте часа очакване, в които хомосинтезаторът щеше да създаде неговата избраница. Щеше според техническото описание да оформи тялото от тайнствения биопластон, с който учените толкова се гордееха, да зарежда генераторите, да програмира според изискванията на клиента компютъра-мозък в главицата на поръчаната красавица. В него при всички модели задължително се влагали готови знания и умения за поведение в космически кораб по време на полет, а чувствата — тук описанието ставаше доста мъгляво в определенията си — доколкото това изобщо можеха да се нарекат чувства, щели да се доизградят вече извън хомосинтезатора в резултат на сетивните възприятия на рожбата му и корективните влияния на обстановката. Защото компютърът бил и самообучаващ се. Дотогава хомосинтезаторът не биваше да се докосва. Произведението му, ако е сполучливо, самичко трябвало да си отвори и без чужда помощ да излезе при своя клиент.
Какво друго му оставаше при това положение, освен да спи, и то медикаментозно, без сънища? Защото никак не бе сигурен дали след още един час ще му бъде все така безразлично какво ще изскочи от измъчилия го хомосинтезатор, или ще го налегнат разкаянията.
3.
Мислеше се буден, а ето че голата артистка от филма провеси хубавите си гърди над него и продължи да му се кара. Сви се виновно, не помнеше в какво точно бе се провинил, но се подготви да изтърпи справедливия удар. Тя обаче не го удари, само разтърси с две ръце необикновено силно раменете му. Главата му заподскача като топка върху тилната възглавница на пилотското кресло.
— Хей, колега, събуди се най-после!
Ужасен от непознатия глас, от голотата над себе си, той се почувствува и сам гол. Скочи от креслото и се намери на другия край на щурманската кабина, в която бе решил да проспи петдесетте часа. Видението обаче не изчезна, а той не беше гол и в размътения му мозък се появи двуметровият куб на хомосинтезатора. Белята все пак беше станала и пред него стоеше поръчаното изчадие на модерната техника. Отвърна поглед, защото то беше така безсрамно, голо, че го хвърляше в паника.
— Това наистина е безобразие, колега! — продължи непознатият глас, който би трябвало да е нежен и кротък. — Сам си на кораба, сигурно и дежурен, а преспокойно си спиш! Къде са другите?
На острия тон реагираха само кучетата със застрашително ръмжене. Те клечаха край вратата, готови за скок, надеждни телохранители, на своя господар, и възвърнаха донякъде хладнокръвието му.
— Адам, Ева! — рече им той. — Мирно! Това човек.
Кучетата разиграха влажните си ноздри, отвърнаха почти в хор:
— Не, Дайлън, не човек.
Той иззлорадствува — хомосинтезаторът не бе успял да излъже кучетата. Но пък и те познаваха само една човешка миризма, дали имаше някаква миризма изобщо тая гола киборгеса? И все пак рече импулсивно:
— Аз казвам човек! Ще се подчинявате като на човек!
Кучетата изръмжаха с враждебно недоумение, щяха обаче да се примирят. Дайлън се сепна. Какво бе направил всъщност — още в първата минута обяви киборга за човек! Засрами се, от себе си се засрами и от кучетата се засрами. Заповяда им ядосано:
— Адам, Ева, излезте!
— Не, Дайлън, опасност! — възразиха му пак хорово кучетата, макар и не съвсем уверено.
Дали не надушваха нещо с унаследените си инстинкти? Глупости, първият закон на роботехниката гласеше, че роботите и киборгите нямат право с действие или бездействие да нанасят вреда на човека! И все пак погледна инстинктивно лицето му — впечатляващо красиво, то бе и каменно равнодушно. Да, такова трябваше и да бъде — един киборг не биваше да се плаши от нищо. Рече:
— Адам, Ева, излезте! Няма опасност.
Адам отвори вратата е недоволно ръмжене, Ева я затвори след себе си с ревниво блещене на страховитите си зъби. Дайлън понечи да се усмихне на поръчката си, но го пресече острият й глас:
— Колега, къде е екипажът?
И той отново загуби хладнокръвие, отвърна с оня рефлекс на подчинение, с който обикновено бе разговарял и с жена си:
— Загинаха. Всички. Сам съм, но корабът е обезопасен.
— Как загинаха?
Дяволите да я вземат, с разпити ли ще започваме! И ако някой имаше право да разпитва, това все пак е той! Опита се пак да погледне лицето и, надолу се побоя да погледне. На мястото на поръчания закачливо- флиртуващ поглед срещна само плоската синкавина на угасен екран. Бе й съобщил, че екипажът е загинал, а отново същото равнодушие — ни уплаха, ни състрадание, нито дори любопитство, което да подкрепи въпроса й! А уж щяла да прилича на човек! Впрочем да, точно така трябва и да бъде и нямаше защо да й се плаши на тая киборгеса! Рече вместо отговор, по-грубо, отколкото бе възнамерявал, защото още не бе се успокоил:
— Ти кога излезе?
— Откъде? — запита съществото отново без израз в очите си — екрани.
— От хомосинтезатора.
— Какво е това?
Нима тия идиоти не са вложили в компютъра й знанието, че е изкуствено същество? Та и последният робот знае, че не е човек!
— Какво правиш на този кораб? Защо си тук?
— Аз съм жена на Дайлън. Той също ли е загинал? Бордовият инженер предпочете да поиздевателствува:
— Щом си жена на Дайлън, защо не знаеш нищо за катастрофата?
Нормалният човек би си помислил, че нещо се е случило с паметта му, би я напрегнал да си спомни. Един компютър обаче не умееше да се напряга — той съобразяваше и отговаряше стократно по-бърже от човешкия мозък.
— Не знам. Ти ли ме спаси?
Върху капака на хомосинтезатора лежеше малък, но яко брониран почти като бордовата черна кутия записен апарат със стотици заложени в него въпроси, на които експериментаторът бе длъжен да отговаря
