Любен Дилов
Да нахраниш орела
Досега упорствувах да запиша сам впечатленията си и да ги предоставя на историята. Казвам „впечатления“, защото „спомени“ или „мемоари“ ще бъде неточно поради собствената ми неувереност в тях. Боях се да разруша създадените вече у хората илюзии, които може и да не се окажат илюзии. Толкова суетност ми е позволено да проявя — все пак аз съм единственият засега на Земята човек, който с в състояние да разкаже някакви свои впечатления от бъдещето, без да го обявят за шарлатанин или за луд. Нещо повече: комуто безусловно вярват. Тази вяра обаче нека си остане за сметка на вярващите, не желая да се смятам виновен за нея.
Като професионален изпитател на космически летателни апарати аз не умея много-много да говоря и съзнателно се пазя от съчиняването. То е особено вредно в работата на изпитателя. Космическият вакуум ме е научил да мълча. Ако много дърдориш там, той изпразва душата ти, както изсмуква въздуха от разхерметизираната кабина. Записката апаратура ми е служила винаги само за да диктувам техническите си наблюдения по време на пробните полети. Затова сигурно диктофонът ми прилича сега на зинал насреща ми звяр, в чиято гладна паст не намирам какво друго да хвърля, освен себе си.
Както в оная народна приказка, в която героят реже месо от петите си, за да храни орела, който го изнася от Долната Земя в Горната.
За мен — една благодатна тема за всякакви спекулации — бяха изпонаписани стотици трудове: психологически и философски трактати, драми и комедии, филми и мюзикъли. Изобщо хората са открили доста форми, за да удавят в приказки и най-сериозните си проблеми. Дърдорят дотогава за тях, докато им омръзне. Впрочем това е и един от начините за разрешаването им — да ги забравиш като стари шлагери във фонотеката си. И само аз като че ли още не мога да забравя колко много трябваше ние с Тюнин да отрежем от себе си за ненаситния търбух на човешкото любопитство.
Бяхме цяла дузина опитни изпитатели на космолети, поканени да станат „хрононавти“, но от тях само трима успяхме да упражним новата професия. Тя изчезна, преди да бе се създала окончателно, заедно с отказа да се лети само през времето. Младоците, които сега тренират, за да се промушват през време- пространството, отново си се наричат скромно, по гагарински, космонавти.
Транслацията във времето — както атомната енергия и генетическото инженерство някога — постави пред човечеството нови юридически, морални и философски проблеми от кардинален мащаб. Но докато генетиката го е изправила пред въпроса, в каква степен и от какви съображения то има право да се вмесва в организма на индивида, тук се касаеше вече за вмешателство в организма на целокупното човечество — от австралопитека до губещия се в мъглата на бъдещето хомо галактикус. Изобретателите, гениални учени, предугадиха това. Поучени от историята, те избързаха да създадат и прецедент, за да не се спори абстрактно. Оправдавам ги, защото и мен историята е научила, че човечеството никога не е могло да реши нещо важно в съдбата си, преди да си е разбило носа в него. Ние, първите трима хрононавти, капнахме като три капчици кръв от тоя нос, който милото човечество обича да завира навсякъде.
Много години опитите се правеха тайно от обществеността. Бяха й подхвърлили само теорията на откритието, за да могат хората все пак издалеч да се самоподготвят за последствията му. За щастие, не толкова тайната, колкото гигантските разреди енергия, необходими да се пробие тунелът във времето, пазеха опитния полигон от тяхното въодушевление. Ще пропусна теорията на транслацията, защото тя отдавна се изучава и в училищата. Първите опити по нея са били още безобидни и, общо взето, безвредни. Съвсем естествено те са били насочени във времето назад. Но и те вече са дали достатъчно поводи за яростна дискусия. Какво да се изпрати? Разбира се, вещи, но какви да бъдат, та хем да не предизвикат опасно вмешателство в хода на историята, хем да оцелеят, за да бъдат намерени?
Отначало е било лесно. Вещите са били изпращани само от няколко месеца до десетилетие назад, и безотказно са потвърждавали както теорията, така и работата на транслаторите. За да се усъвършенствуват обаче, да се уточнят параметрите, да се определи мощността на зарядите, съответствуващи на търсения отрязък от време, да се установи точната фокусировка, са били нужни стотици опити с хиляди и хиляди предмети, повечето от които са потънали безследно в бурите на миналите векове. Предметите е трябвало да бъдат привични за хората на съответната епоха — металически съдове, оръжия и тем подобни, но по тях са поставяни отличителни белези, за да могат да бъдат открити. Защото не се ли намери предметът, не може и да се докаже, че е пристигнал на местоназначението си. Така например нашите учени са уверени, че „божественият“ щит на Ахил и непобедимият меч на нибелунга Зигфрид са се прославили толкова благодарение на създадената в работилницата на полигона особено здрава и некорозираща сплав. Въпреки тая сплав обаче те още не са намерени, та, за щастие, и красивите легенди още пазят непокътната своята поетичност.
Всяка седмица в продължение на две години гигантските спираловидни транслатори са изстрелвали стотина меча, шлемове, щитове, металически чаши и кани, идолчета, а цял екип от историци денонощно ги търсел в… каталозите на музеите. По време на теоретическите занимания с нас, първите хрононавти, имахме възможност и да се посмеем: Отива нашият човек в музея и пита какво могат да му кажат за еди-кой си бокал. О, въодушевява се музейният работник, това е особено ценен експонат! Бронзовата епоха в прехода й към желязото. Но вижте тези знаци тука! Само за тях са написани петнайсет студии, с двайсет хипотези. Тези шарки нямат нищо общо със стила на тая култура, а не успяхме да ги открием и в съседните култури. Очевидно са по-далечно влияние, което говори за…
Сигурно можете да си представите как биха зинали още тогава и музейният работник, и петнайсетте автори на студии, ако нашият човек би им казал направо, че тия шарки, както и целият предмет, са направени само преди няколко месеца, въпреки че техните, на археолозите, радиовъглеродни, калиево- аргонови и прочее методи съвсем точно са датирали бокала от седмия век преди новата ера.
Днес скандалът сред историците и археолозите, предизвикан от новото изобретение, вече се уталожи, макар да не липсваха дори и самоубийства. Двама професори и един доцент, които бяха изградили научната си кариера изцяло върху нашите предмети, посегнаха на живота си. „Посягането“ излезе, слава богу, повече демонстративно и също така измамно, та успяха да ги спасят. Не по-малко разочаровани бяха и привържениците на хипотезата за древни посещения на космонавти от чужди цивилизации. Рухна едно от най-силните им доказателства — известните бронзови статуетки, намерени преди два века и половина при разкопките на остров Хонда. Знаете ги — те приличат на облечен в чудноват скафандър космонавт. Бяха се оказали особено сполучливи за изстрелване във времето назад. Древните японци веднага им приписали божествен произход, благодарение на което доста парчета от тях са оцелели през трите хилядолетия. В музеите как да е преглътнаха горчивия хап, но частните колекционери бяха готови на убийства. Та и как да не тръгнеш на бой, когато тая статуетка, примерно, е стояла вече петдесет години на лавицата ти като семейна реликва, наследена от баща ти, получил я от своя баща, а той пък — от дядо си, знаменития някога етнограф и колекционер, а изведнъж ти покажат калъпа й на екрана на холовизора и да заобясняват, че тя току-що е произведена в специалната работилница на Института по хрононавтика!
Тия „малки“ скандали показват само трагикомичната страна на проблемите, родили се, когато в своя почти сляп устрем към покоряване на природата човечеството започна да си играе и с най-святото, с най- тайнственото нещо — с времето.
Помня общото заседание след приключването на теоретичния ни курс. Няколко дузини морски свинчета, птици и маймуни бяха доказали безопасността на транслацията за живия организъм, пропътувайки читави и бодри ту година-две назад, ту шест месеца напред. Запитаха ни уж открито, а всъщност доста подличко: Кажете сега, другари, как си представяте по-нататъшното развитие на това транспортно средство? Да, така го нарекоха, сякаш ставаше дума за нов вид всъдеход или за самолет-подводница. Тюнин пръв се хвана на уловката им. С усмивка, разбира се — тогава ние, бъдещите хрононавти, още можехме да се усмихваме в своята наивност:
— Аз съм готов да полетя — рече той и щеше да каже още нещо, но го прекъснаха делово:
— За коя епоха? — като че ли го питаха на гаровото гише за кой град иска място в аеробуса.
Тюнин се позапъна в ентусиазма си:
— Е, ще трябва тогава да поразровя учебниците по история, да видя коя ще си харесам. Щом така и така сте ги превърнали вече в нещо като модни журнали…
Напомниха му предпазливо:
— Другарю Тюнин, нали не сте забравили, че която и епоха да си изберете, все едно, не ще можем да
