Стара история

В съседен кабинет шефовете разнасяха провесени носове. И в двата космодрума на страната нямало готови кораби, „совалки“ май ги нарекоха, които да излетят веднага. Най-рано след пет-шест дена можели да излетят. Ще ви избия! — дере се някакъв голям шеф и си скубе побелялата коса, — как допуснахте това положение, нали винаги… Отвръщат му, че имало повреди при завръщането на тия совалки — не помня какви точно повреди.

— Съобщете веднага на руснаците! Те сигурно имат готовност.

Тогава скокнаха двамата генерали, които дотогава единствени седяха невъзмутимо настрана, и викнаха едновременно:

— Изключено! — и — Невъзможно!

Изглежда, не обича генералите нашият Том, та беше се попрестарал: едни шкембета беше им моделирал, едни свински вратове, едни булдожки физиономии… Навярно бе поискал да ги направи страшни, а те само ги разсмяха.

Оня, който си скубеше косата, рязко им възрази:

— Не може да нямат. След общия руско-американски полет, когато бяха уеднаквени системите за скачване, двете страни се задължиха да държат в готовност спасителен кораб.

— То беше отдавна — изръмжа единият генерал, вероятно по-важният. — Този кораб има друга шлюзова система.

— Ще го направят и без окачване — обади се друг от цивилните. — С излизане в космоса. Имат оксижени, ако трябва нещо да се реже.

— Абе вие забравихте ли, че корабът е наш! — ревна им генералът. — И е нов модел, и руснаците не бива да припарват до него, камо ли да надничат вътре!

Цивилните се изпотръшкаха сломено в креслата. Малко като в самодеен театър излезе, но толкова му бяха силите на нашия Томи, не е холивудски режисьор я!

— И какво, да ги оставим да загинат ли? Друг изход няма — хвана се пак за белокосата глава шефът на цивилните.

— Без излишни емоции, господа! Момчетата сигурно ще съумеят сами да поправят нещичко — изпъчи се по-главният генерал и дори извади някаква булдожка усмивка, цялата обрамчена от тлъсти бръчки. — Аз ви разбирам, но при нас, военните, винаги е като на война. И в мирно време.

Тогава единият от най-младите цивилни се хвърли към него и се опита да го хване за гушата, ама хваща ли се такава дебела гуша, особено пък генералска! Другите естествено му попречиха, разтърваха ги. Генералът оправи мундира си и пак се изпъчи, пак пусна булдожката усмивка.

— Засега няма да ви арестувам. Възможно е дори да не ви и уволня, стига да не забравите какво е това военна тайна. Вие също не го забравяйте, господа! По договор все още сте наши служители. Ускорете подготовката на совалките, опитайте да възстановите връзката с момчетата и ми докладвайте на всеки три часа! Па дано господ бъде милостив към нас.

Той вдигна десницата си, но не се разбра да се прекръсти ли искаше или да козирува, и бързо излезе, сподирен от своя дебел колега…

Макар и примитивничко направено, филмчето беше ни поувлякло, та очаквахме да има още. Щеше ни се да видим какво ще нравят момчетата през тия два дни горе, какво става в командната зала, какво ще предприемат и тия учени началства, дето останаха така позорно смачкани в креслата си, но синтезаторът рязко отнесе очите ни към звездите, към едно спокойно и дълбоко, може би августовско небе. Една от тия звезди внезапно се запромъква сред другите, устреми се бързо нанякъде, ставаше все по-едра и красива, докато внезапно пламна с тревожния зов на сигнална ракета, разряза с кървав нож меката плът на небето и угасна.

Няколко мига след нея, погалена от финалния акорд на мелодийката, заздравя и раната на мирния летен небосклон.

Изръкопляскахме — къде спонтанно, къде да не огорчим младия си колега, а командирът рече:

— Браво, Томи! Като за първа работа е добре.

Отпушиха се и другите, но командирът все пак беше дал тон за педагогическо поощряване, така че преглътнахме критиките си. Единствен Саймък, чиято кожа беше бархетна и тъмна като на току-що гледаното земно небе, издаде недоволството си:

— Ей, Томи, очаквах от теб да ни съчиниш нещо по-веселичко!

— Това е истинска история — отвърна боязливо момчето. — Не съм я съчинил.

— Не съм чувал за такъв случай — обади се Борис, щурманът.

— И аз не го знам — потвърди съмнението му командирът. В историите на космонавтиката го няма.

— Няма го, но аз го знам — тросна му се Томи. — Единият от тримата на борда е бил моят прадядо.

И хукна към спалния отсек като разплакано дете, на чиито оправдания възрастните не са повярвали.

Ние останахме в креслата си, подобно на ония там, дето бяха командували полета на неговия прадядо, и само щурманът го последва. Предполагам — да го прегърне и да му каже нещо утешително. Той беше най- старият в експедицията ни.

,

Информация за текста

© 1989 Любен Дилов

Сканиране, разпознаване и редакция: Борис Борисов, 2009

Издание:

Любен Дилов. Ние и другите. Фантастични новели

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1990

Редактор: Бистра Сакъова

Художник: Текла Алексиева

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Ирина Йовчева

Коректори: Жанета Желязкова, Надя Костуркова

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/12176]

Последна редакция: 2009-06-19 20:15:00