— Но аз пък те обичам така силно, както никой на тази планета не може да обича! — пламенно извика моето тяло, а после въздъхна. — Уф, защо наистина не съм от друга планета, та да не трябва да се разправям повече с тоя мой директор!
Директорът беше го извикал е много любезно писмо да се яви на разговор при него. Въпросът с машината можел да бъде преразгледан.
А в последния си сън моето тяло изведнъж видя себе си като непознато му същество. И е много показателно, колеги наблюдатели, че съществото приличаше на нас, от звездната система Пур-Куа. Инженерът се уплаши в съня си, но на сутринта се смееше и му се искаше да се яви при директора в онзи вид, в какъвто бе се сънувал. Тогава обаче по телефона му се обади Дина.
Днес няма да се видим, каза му тя бързо. И май не бива изобщо да се виждаме повече. Мъжът ми се върна. Освен това, аз не мога вече да летя — захълца тя. — Исках да му покажа и… и… не можах. Прощавай! — рече тя още и се разплака.
Моето тяло едва не захълца по същия начин. То викаше в слушалката: Дина, чуваш ли ме, само ние… само с мен можеш да летиш! Дина, избягай, чакам те, чуваш ли… Но тя бе затворила.
По-нататък не знам какво е станало; наложи се да го напусна заради нашето съвещание. Но ще се върна в същото тяло. Искам и да разбера защо женският човек Дина така внезапно се отказа от взаимодействието, наречено „обичам“…
Тук наблюдателят от Пур-Куа добави, че е завършил изложението си, но първият, който заговори след него, започна не по правилника:
— Аз се намирах в женското тяло на име Дина. Затова и то умееше да скача, както се придвижваме ние. Простете, говори ни вторият наблюдател на 1407 — Оти.
„Облакът“ се изду от възклицания и реплики, но тъй като никой не назоваваше произхода си, не се и разбираше кой кое казва. Докато гневът на ръководещия съвещанието не надмогна останалите гласове:
— Аз, първи от 1407 — Оти! Защо веднага не прекъсна експеримента, щом установи, че твоето влияние е толкова силно, та е променило чак начина му на придвижване?
— Аз, втори от 1407 — Оти. Беше ми любопитно. Ние също сме еднополови.
— Значи аз съм взаимодействувал с теб? — извика някой, без да назове звездната си система, но всички разбраха кой е.
— Аз, като първи от 1407 — Оти, имам право да наредя на нашия втори наблюдател да прекрати окончателно експеримента с тялото Дина — изрече строго ръководещият съвещанието. — Възразяват ли колегите от другите звездни системи?
„Облакът“ не възрази и той се обърна към завършилия изложението си наблюдател:
— Колега от 038 Пур-Куа, нали не сте забравили, че отдавна е на път един автоматичен космолет, който ще отнесе със себе си материални образци от земната култура? Имате ли вече готови предложения какво да вземе?
— Аз, втори на 038 Пур-Куа — отзова се той веднага, но сякаш поразмисли, преди да изстреля в „облака“ единствената думичка: — Водка.
— Питието водка? — анонимно доуточни някой. — Само това ли?
— Засега това — отвърнаха му също анонимно и отново всички разбраха кой е.
3.
Аз, втори наблюдател на 038 Пур-Куа. Информация от Земята.
Потърсих своето земно тяло, но не го открих в жилището му, нито в завода, където се видях принуден да вляза за малко в съзнанието на един от неговите колеги, та да науча къде се намира. Колегата му — щом влязох в него — веднага започна да ругае, както се изразяват земните жители, на поразия. Тоя директор всички ни ще разболее, развика се той в конструкторското отделение, няма ли най-после да го пенсионират! Сега ще му внедрява машината, ама след като го прати в лудницата, нали!…
От разговорите успях да разбера в коя болница е отведено моето тяло, но причините си останаха противоречиви. Никой не знаеше как е протекъл разговорът му с директора. След него обаче моето тяло се е държало, както преди аз да се материализирам в него — потиснато и скромно. Казвало, че всичко било наред, че е по-важно хората да се уважават помежду си, тогава винаги всичко щяло да бъде наред… Но на една от чертожничките доверило, че най-страшното било да загубиш своята смелост, защото тогава загубваш и самоуважението си. Изглежда, само това бе й казало, но тя тръбеше в чертожната зала, че директорът нямал нищо общо със заболяването на инженера, защото тук била замесена една жена. И въздишаше с възхищение. Да, все още се срещат и мъже, способни истински да страдат заради любимата жена!
Очевидно земната цивилизация не умее да се справя бързо със заболелите съзнания, затова ги изолира в специални болници, където вратите се отварят само отвън, а на прозорците има металически решетки. Смятат този тип болни за опасни. В стаята обаче, където се намира моето тяло, живеят още трима и всичките изглеждат не само безопасни, но дори съвсем безпомощни. Лежаха на креватите си и безмълвно гледаха тавана. Влязъл отново в съзнанието на моето тяло, аз също се почувствувах сега като в стая без прозорци и врати. То бе напълно заключено за околния свят, а вътре в него вилнееше такъв вихър от спомени и болезнени усещания, че не смогвах да задържа нищо от тях. Скоро се убедих, че нито то, нито другите същества в стаята ще ми бъдат полезни за мисията и започнах да наблюдавам минаващите под прозореца, та да си избера някое от тях. Тогава вратата се отвори и влязоха две тела, облечени в еднакви бели дрехи, но бяха от различните полове. Моето тяло ги определяше като лекар-психиатър и сестра. То рязко се обърна от прозореца и каза:
— Докторе, хартията ми свърши.
— Ще ви дам още — отвърна му лекарят. — Други оплаквания в стаята има ли?
Никой не му отговори и той добави:
— Щом няма, да си пожелаем тогава една спокойна нощ. Аз съм дежурен и може да разчитате на мен.
Моето тяло обаче се приближи към тях и подаде най-напред на сестрата, после на лекаря по един сноп хартиени листчета. Даде такива листчета и на другите болни, но те ги поеха, без да ги погледнат. На листчетата с едри букви бе написано: ЗЕМЯТА Е ПРЕКРАСНА. НО ЗА ДА Я УСЕЩАТ ПРЕКРАСНА, ХОРАТА ТРЯБВА ДА СЕ ОБИЧАТ. ХЕЙ, ХОРА, ОБИЧАЙТЕ СЕ!
Единствен го прочете лекарят и каза весело:
— Пак ли същото? Няма ли да ни напишете някой път нещо друго?
— Не — отвърна моето тяло. — Аз не съм от тази планета, но се убедих, че за вас това е най-важното. Раздайте ги и на другите човеци!
— Прав сте — съгласи се психиатърът.
В коридора двамата хвърлиха листчетата с надписа в кошчето за боклук, после той изненадващо и за себе си прегърна през кръста съществото, което назоваваха „сестра“, и пошепна в ухото му: „Разбра ли сега кое е най-важното?“
До следващата информация, колеги наблюдатели!
Информация за текста
© 1989 Любен Дилов
Сканиране, разпознаване и редакция: Борис Борисов, 2009
Издание:
Любен Дилов. Ние и другите. Фантастични новели
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1990
Редактор: Бистра Сакъова
