Любен Дилов
Незавършеният роман на една студентка
Всичко, което може да се повреди, се поврежда.
В този роман ще разкажем някои приключения на една студентка по история от двайсет и четвъртия век. Ще се разказва още за машини на времето и за бъркотиите във времето, които не може да не настъпят, щом в неговия ход се намесват хора и машини. Нека читателят не се безпокои, ако някои неща му се сторят немотивирани и неясни, те и на автора се струват такива. Времето е основа и на яснотата в нашия живот — обърка ли се то, обърква се естественият ред на всичко.
Този естествен ред на нещата обаче съвсем не е природен. Човекът сам си е измислил едно време, сковал си е от него рафтове, етажерки, долапи и скринове, та да подрежда в тях едно подир друго собствените си ръко– и неръкотворни дела, докато истинското, вселенското време вероятно представлява само една безначална и безкрайна полица, на която, където и да туриш нещо, все няма да знаеш къде точно се намира. Ето защо с изобретяването на машината на времето човекът би объркал само собственото си време, не и вселенското. За вселенското време няма да е никак противозаконно един роман като този изобщо да не прилича на роман и да започне например с третата си глава вместо с първата. Не е нелогично да си остане и недовършен, защото дори според законите на нашето мислене не е възможно за днешния читател да бъде завършено едно действие или събитие, което ще се разиграе чак след няколко века.
И така: не обвинявайте автора за бъркотията, която се е осмелил да ви поднесе! Тя си е наша, човешка.
ТРЕТА ГЛАВА
Пасторална история
Още докато я бранеше от кучетата, Петър Чобанина разбра, че тази жена е от друга цивилизация. Той обаче много по-късно щеше да осъзнае, че го е разбрал. Сега само си рече: тази жена ще да е от друг ансамбъл!… Защото ансамбълът на тяхното читалище нямаше толкова богати носии. Па и в цялата им селищна система едва ли ще срещнеш такава хубава мома.
Артистката пристъпи плахо към него и Петър се изпълни с умиление от необикновено мъничките й яйченожълти цървулки. Танцьорка ще да е, рече си той, ама може да е и певица. Или пък и двете заедно… А мозъкът му запя известната народна песен: „Че хубаво ходи, мале, и хубаво носи…“
Тя също само го гледаше и двамата стояха, сякаш омагьосани един от друг, докато Петър Чобанина се засрами от вида си: с тридневна брада, с вкоравена кал по гумените цървули, с разпран ръкав на якето. А тя му се усмихна и каза нещо, което прозвуча гъгниво, като да беше хремава, пък не беше хремава. Обезпокои се, че той не я разбра, и посочи земята пред цървулките си.
— Блъгария? — И пак го произнесе малко хремаво.
— България, България! — усърдно потвърди Петър и в следващия миг чуждоземката се озова в обятията му, но то бе заради кучетата, които пак се спуснаха към нея с необичайна за тях ярост.
Дали не ги дразнеха всичките тия пафти и пендари, и обеци, и цялото това златно и сърмено великолепие, което блестеше по нея? Или уханието и — едно такова, неземно сякаш?
— Чиба! — подвикна той и попритисна раменете й, но веднага ги пусна, да не си помисли тя, че използува служебното си положение.
Щом натикаха обаче лъскавия дивеч в ръцете на своя чобанин, кучетата веднага се оттеглиха, размахвайки доволно опашки, сякаш тъкмо това бяха целели.
— Страшу сен зверем оужасньм — произнесе тя гъгниво, погледна го изотдолу, попипа ръкава му, поопипа и мускула под него и пак прогъгна: — Еда ту монж еси?
Стори му се, че го пита дали е мъж, и тази нелепост го смути, така че той изрече своето „да“ твърде неуверено, макар че не малко от пасящите зад гърба му овчици можеха веднага да потвърдят това.
— Ти еси монж красноляпен и прясилен — каза тя и погали бузата му. — Ау, како бодль ест!
— Амиии… небръснат съм. То за кого ли да се бръсне човек — рече Петър и виновно посочи стадото. — А вие откъде сте, ваша милост?
Тя се дръпна от прегръдката му, каза на добър български, макар и с доста силен акцент:
— А вие защо говорите така? Не говорите ли, както пише в книгите ви?
— А! Че кой ще ти говори, както пише в книгите? Нали ще го вземат за смахнат! А ваша милост откъде знае български? — постара се той да говори литературно, въпреки твърдението си.
— Блъгарка есмь — отвърна тя хремаво, но веднага се поправи: — Значи, мога да кажа сега така: българка съм?
И вече не беше хремава.
— Ми така ще го кажете, що ще ми пеете като попа в черковата! А как ви е името?
— Циана.
— Цана! Хубаво е…
— Не! Ци… а… на…
— Е, то сега стана модерно всякак да изкелифещват имената.
Тя много внимателно се вслуша в думите му, но видимо не разбра всичките. Рече:
— И аз това казвах на професора. Този език, казвах му, е само литературен. Населението положително говори по друг начин. Но като не знаехме как е говорило населението… Пък то виж колко малко се е променил говорният език! Ооо… — Тя отново се притисна към него, защото няколко от овцете ревниво се приближиха с вдигнати към чобанина си муцуни. — Сие животние не сонт ли овцен?
— Овце, овце — поправи я той и пак не посмя да използува служебното си положение.
— Еда не поендайонт они человека?
Петър леко я отблъсна от себе си, решил най-после, че му се играе някакъв номер.
— Те не хапят, ама аз мога!
— Ха-хооо-хиии — изсмя се тя кръшно като на телевизионна седянка и доста нахално го изгледа от очите до гумените цървули, с което затвърди усещането му, че го въвличат в непонятна игра. — Ти монж красноляпен… Извинявай, но като толкова време го учих тоя език! Ти си хубав мъж и после ще ми покажеш как хапеш, нали? Но сега аз имам нужда от твоята помощ. Можеш ли да пазиш тайна? Ако си истински мъж…
— Щом трябва, ще мога — отвърна той предпазливо, защото обещанието, което се съдържаше в думите й, го изплаши.
— Да седнем на сянка. Тук е много горещо.
Чак толкова горещо не беше, овцете още не търсеха сянката, но тя енергично се отправи към близката горичка и трябваше да я последва.
— Чудесно е при вас! Каква хубост! — въртеше красивата си главица чуждоземката, а златните висулки над челото и пендарите по гърдите й подрънкваха като нежни и далечни хлопки.
Бе то си е най-обикновен кър, викаше си наум Петър, ама за един градски човек, де да знаеш… Може пък и да не е превземка… А като гледаше пред себе си тънкия й кръст, стегнат от широкия сърмен колан, в него се събираха някакви тъмни и страшни сили. И тези сили напираха да насилват, да си отмъщават някому за нещо си.
Чуждоземката избра най-скришното място сред храсталаците край горичката, така че сърцето му съвсем се спотаи пред напора на тъмните и страшни сили, а умът му си рече отчаяно храбро: „Да ги полази пък господ сега!“. Но то се отнасяше за стадото.
Сядайки в тревата, тя го смъкна за ръката до себе си.
— Но няма да ме хапеш сега, нали? Ха-хооо-хиии!
— Що се превземаш толкова! — рече й той, решил също да я говори на „ти“. Като е чобанин, да не е добиче я!
— Как се превземам? — настръхна тя, хем като че ли неразбрала думата, хем усетила в нея
