Любен Дилов
Цялата истина около шимпанзето Топси
Ако човечеството погледне около себе си или в себе си, или се обърне назад, за да хвърли поглед към своята история, веднага ще се убеди, че неговият живот винаги е бил тясно свързан с животните. Но не защото ни служат за храна — това е печалната страна на нашите взаимоотношения с тях. Става дума за духовната ни и обществената свързаност. Някъде най-назад във вековете тя е била толкова тясна, че вероятно не са случайни старинните изображения на полухората-полуживотни, които са ни така добре известни от египетската, гръцката и прочие древности. Пък и нали все още вярваме в дядо Дарвин, който ни обяви за бивши маймуни. Животните са направили извънредно много за човечеството. Една вълчица откърмила захвърлените Ромул и Рем, които, верни на майчиното си мляко, основали после вечния град Рим, а същият този Рим е останал вечен благодарение на собствените си гъски, които го спасили от разрушение. Да не говорим пък за примерите от по-ново време, за всичките ония храбри зайци и морски свинчета, които всеки ден самоотвержено гълтат всякакви лекарства, или се оставят да им ги бият под формата на инжекции, та да опитат действието им, преди те да отидат в аптеките. Ето, затова се оказа съвсем естествено и не събуди никакви възражения, когато настъпи космическата ера, отново животните да бъдат не само рамо до рамо с човека, но и както обикновено, да вървят крачка преди него. Така първото живо същество, издигнало се в безвъздушното пространство, беше незабравимата Лайка, за да я последват още много кучета, шимпанзета, мишки, които смело трасираха пътя на човечеството в Космоса. И тук аз ви досаждах с тия общоизвестни неща не за друго, а за да подчертая още веднъж, че навярно никога, никога не ще можем достатъчно да се отблагодарим на нашите мили събратя животните за всичко онова, което са сторили и продължават да правят за нас. И за да разкажа за едно от тях, чието име поради съвсем глупави съображения тъне в неизвестност — шимпанзето Топси.
През 1962 година на „Златните пясъци“ край Варна се състоя XIII световен конгрес по астронавтика. На него като делегат аз имах възможността да се запозная с ръководителя на медицинската част на тогавашната американска космическа програма, един американец от австрийски произход, на чието име ще е излишно да се позовавам сега. Той не само изнесе интересен доклад, но вечерта в хотела ми показа и множество снимки на вече летелите или готвени за полет шимпанзета. Навярно също ви е познато от вестниците, че в началото на космическата ера американците изстрелваха предимно маймуни. Ето тогава аз за пръв път видях на снимка Топси, оттогава датира и моят интерес към държания в тайна негов случай, та днес, след повече от едно десетилетие, вече съм в състояние да ви съобщя цялата истина за него.
Една грешка в изчисленията попречва на космическата капсула, която е трябвало да бъде върната на Земята, да влезе в орбита. Двигателят на последната степен на ракетата-носител работил по-дълго от предвиденото. Самозапалва се и двигателят за връщането и така капсулата набира трета космическа скорост вместо първа, която отнася безвъзвратно бедния Топси в бездните на Слънчевата система. Космическият център в Кейп Канаверал (сега Кейп Кенеди) решил да не съобщава за поредния си злополучен експеримент. Доста несполуки бяха му се натрупали тогава, пък и за дя не дразнят отново могъщата Лига за защита на животните, която настървено се бореше против изстрелването на животни в Космоса. Топси щял да полети още някоя и друга седмица из междупланетните простори, а после с последната глътка бананова каша автоматът за хранене щял да му поднесе смъртоносната доза отрова, която да прекрати бързо и безболезнено неговия, както се казва, земен път. Когато този предварително изчислен миг настъпил, научните работници в космическия център още веднъж потъгували за отлично обученото шимпанзе, а набожните от тях дори се прекръстили тайно. Но и този път, не по тяхна вина обаче, сметките им излезли погрешни…
От звездолета „Р-109“ бяха наблюдавали изстрелването на злополучната ракета, а когато капсулата й се насочи право към него, на самия звездолет избухна двойно по-голяма тревога от тази на Кейп Канаверал. Екипажът не знаеше дали да се радва, или да се бои. Идещият космически апарат потвърждаваше окончателно, че на тая красива, с млечносиня атмосфера планета има развита цивилизация, но какво съдържаше той и какви ли бяха намеренията му? Някаква колетна пратка ли им изпращаха от планетата — материали, които да улеснят взаимното опазване на двете цивилизации и да подготвят бъдещата им среща? Или пък това беше термоядрен снаряд, отправен към чужд звездолет, дръзнал неканено да се приближи само на няколкостотин хиляди километра до планетата?
Астронавигаторският съвет непрекъснато се съвещаваше пред големите лазерни екрани, на които се виждаше загадъчният апарат. Бяха изпратили една автоматична сондичка да го посрещне и тя го обикаляше и обглеждаше с множеството си уреди, но все не успяваше да им каже категорично какво е тоза. Ако беше бойно средство, щеше ли да се движи така бавно, с някакви си 17 км в секунда? С тая скорост то не можеше да го улучи, ако той рече да маневрира. А апаратчето нямаше дори и собствен двигател. Някаква ракета поработи няколко секунди и край — апаратчето продължи да си лети по дадената му инерция. Значи то все пак като че ли бе изхвърлено навън, за да бъде прибрано…
Ето такива съображения правеше астронавигаторският съвет, затова когато индикаторите за органична материя показаха, че в апарата има нещо живо, той не се поколеба да го докара на борда на звездолета. Поставиха го, естествено, в специалната бронирана и херметична лаборатория, която сега бе напълнена с точно такъв въздух, какъвто обвиваше в дебел пласт синята трета планета на това слънце. Впрочем на разузнаваческия звездолет „Р-109“ дишаха почти същия въздух. В него имаше само малко повече кислород и съставките му от инертните газове аргон и криптон също бяха малко по-големи. Затова и екипажът толкова бе се зарадвал, когато разбра, че на тая планета има високоразвита цивилизация щом дишаха сходен въздух, сигурно щяха и лесно да се споразумеят, да заживеят задружно, да не бъдат вече така сами в борбата си срещу безмилостния Космос.
Учените астронавигатори бяха се залепили на окулярите на лабораторията и със затаен дъх очакваха да видят какво ще излезе от странния апарат. Дълго време обаче нищо не излезе от него и тогава те изпратиха едно роботче-механик да отстрани планката, която очевидно закриваше входа към апарата. Роботчето приличаше на стоножка, голяма колкото куче, а всеки от множеството му крака представляваше някакъв инструмент. То сръчно се справи с простата за него работа и ето че от тесния отвор се измъкна боязливо някакво невъобразимо същество.
— Майко мила, как може да е толкова грозно! — възкликна главният химик.
Командирът на звездолета се ядоса:
— Ти за много красив ли се смяташ? Кой знае какви чудовища ще му се сторим пък ние на него! Когато се срещаш с друга цивилизация, не можеш да очакваш, че тя ще е устроена по твоите мерки за красота. Ние сме длъжни да уважаваме дори и вида на непознатите ни събратя. А този техен пратеник е направо достоен за възхищение. Той идва при нас сам, невъоръжен, без да знае какви сме — миролюбиви или войнствени, готов да се пожертвува, за да осъществи полезния контакт между нашите две цивилизации…
Пратеникът наистина правеше това впечатление. Той не само излезе веднага от малката си кабинка, но след като се огледа из лабораторията, съблече дори и костюма си с разните каишки и кабели по него. Поуплаши се, когато роботчето-механик грабна свалените дрехи, за да ги отнесе на изследване, но бързо се успокои, протегна се няколко пъти и като се опираше с единия си преден крайник о пода, пъргаво се заклатушка из лабораторията. Учените наблюдаваха с нарастващ интерес странното същество и скоро то престана да им се вижда толкова грозно, а пък готовността му да се остави да бъде изследвано съвсем ги подкупи. Това наистина беше един храбър и жертвоготовен пратеник, дошъл да ги запознае чрез себе си с населението, обитаващо тая хубава синя планета! Той изтърпя медицинският робот да му вземе кръв от единия заден крайник, изтърпя да му отсекат за изследване няколко израстъка от странната материя, която покриваше цялото му тяло. Учените отначало помислиха това за дреха, но после се убедиха, че то принадлежи към кожата на тялото, и решиха, че тия безброй меки и тънки израстъци представляват нещо като мрежите на радиотелескопските антени. С тях пратеникът навярно поддържаше по неизвестен начин, чрез неуловими вълнови излъчвания, връзка със своята планета. Нали той също бе всъщност разузнавач, който трябва да докладва на своите какво е научил!
Като обследва кабината на госта от Сината планета — така го наричаха вече на звездолета, — медицинският робот иззе проба от кашата; за щастие капсулката с отровата бе отделно сложена в автомата. Учените, правилно решили, че това е храна, се учудиха на малкото й количество и за всеки
