Самуел Дилейни
Вавилон 17
ЧАСТ ПЪРВА
РИДРА ВОНГ
I
Това е град-пристанище.
Тук небето изглежда ръждиво от дима. Промишлените газове заливат нощта с оранжево, розово, пурпурно и други оттенъци на червеното. На запад сновящите нагоре-надолу ракети разкъсват облаците, доставяйки товари на звездните центрове и спътниците. Но това е и един загниващ град — мислеше си генералът, докато заобикаляше купищата мръсотия и отпадъци, струпани на ъгъла на улицата.
От времето на Нахлуващите шест пагубни Депресии — по няколко месеца всяка — задушиха града, чийто живот пулсираше само благодарение на междузвездната търговия. Въпросът беше в това как изобщо подобен град може да функционира? За последните двадесет години генералът шест пъти си задаваше този въпрос. А отговорът къде е? Може би въобще го няма.
Паника, метежи, пожари, канибализъм…
Генералът погледна силуетите на товарните кули, извисени над монорелсовата линия на фона на порутените здания. Тук улиците бяха по-тесни. Насам-натам сновяха транспортни работници, хамали, десетки астронавти, облечени със зелени униформи, и орди бледи мъже и жени, ръководещи сложните и оплетени митнически операции. Сега са спокойни, имат работа и дом, мислеше си генералът. От Нахлуването бяха изминали двадесет години. Всички тези хора гладуваха по време на Депресиите, разбиваха витрини, грабеха, бягаха с крясъци пред водните струи, зъбите им се чупеха от липса на калций, гризяха трупове…
Що за животно е човека? Задаваше си този абстрактен въпрос, за да прогони спомените. По-лесно е да мисли за „животинското у човека“, отколкото да се сеща за времето на Последната Депресия, за жената, седнала насред тротоара и прегърнала скелета на рожбата си, или за трите изтощени десетгодишни момиченца, които го нападнаха с бръсначи посред бял ден на улицата (… една от тях свирна и в ръката й заблестя метал: „Ела тук, Бифтек! Ела и ме вземи, Лангет…“ Той използва карате…), или пък за ослепелият, който вървеше по булеварда и непрестанно крещеше от болка.
Сега тези бледи, прилични мъже и жени разговарят тихо и се стараят да не издават чувствата си с гримаси. Сега те си имат бледи, прилични патриотични идеи: „Да работим за победа над завоевателите“. Според тях Алона Стар и Кип Риак са добри в „Звездни ваканции“, но Роналдо Кувър е най-добрият сериозен актьор. Слушат музиката на Хи Лайт (или не я слушат, помисли си генералът, спомняйки си за бавните танци, при които партньорите не се докосват). Службата в Митницата им гарантира спокоен живот. Може и да е по-интересно да работиш непосредствено в Транспорта, дори според филмите е по-весело, но в действителност транспортниците са толкова странни…
Интелектуалците и мъдреците обсъждаха поезията на Ридра Вонг.
Те често говорят за Нахлуването, и от с все същите фрази, до болка познати от двадесетгодишното им повтаряне по телевизията и вестниците. Рядко споменават Депресиите, само мимоходом.
Вземи който и да е от тях, вземи един милион. Кои са те? Какво искат? Какво биха казали, ако им се предостави такава възможност?
Гласът на Ридра Вонг се превърна в откритието на века. Генералът си спомни редове от една рецензия. Най-парадоксалното бе, че сега военния ръководител отиваше на среща с Ридра Вонг, преследвайки напълно конкретна военна цел.
Запалиха уличните лампи и отражението на генерала изведнъж се появи върху златистата витрина на бара. Добре, че не съм с униформа. Видя във витрината да се отразява висок, мускулест петдесетгодишен човек с властно лице, сякаш изсечено от камък. Генералът се чувстваше неудобно, облечен със сивата щатска униформа. Докато навърши тридесет години създаваше впечатление на „голям и непохватен“. По- късно — промяната съвпадна с Нахлуването — говореха за него като за „масивен и властен“.
Влезе в бара…
И изумен прошепна:
— Господи, тя е прекрасна! Дори няма нужда да я търся в тълпата. Не знаех, че е толкова красива, по телевизията не си личи…
Тя се обърна към него (видя фигурата на генерала в огледалото), стана от стола, усмихна се.
Той се приближи, хвана й ръката. Думите „Добър вечер, мис Вонг“ застанаха на гърлото му, когато направи опит да ги произнесе. Тя заговори.
На устните — червило с цвят на мед. И очите й — като медни дискове.
— Вавилон-17 — каза тя. — Все още не съм се оправила с него, мистър Форестър.
Везана рокля с цвят на индиго, косата пада като нощен водопад върху плещите.
— Не се учудвам, мис Вонг — отвърна той.
Изумително, помисли си генералът, гледайки събеседницата си. Сега си слага ръката на масата и се обляга на стола. Под синята везана рокля играе бедрото. Всяко нейно движение ме удивлява, поразява и не мога да си събера мислите. Изважда ме от равновесие, а може би действително…
— Не се придвижих по-напред от вашите военни специалисти.
Меката линия на устните й се изви във вежлива усмивка.
— Ако изходя от онова, което знам за вас, мис Вонг, това също не ме учудва.
Коя е тя? Генералът задаваше въпроса на абстрактен събеседник. Питаше собственото си отражение. Питаше за нея. Много, много въпроси. Трябва да знам всичко за нея. Важно е. Трябва да знам.
— Първо, генерале, Вавилон-17 не е шифър.
Мисълта му се върна към предмета на разговора.
— Не е шифър? Мислех, че криптографския отдел установи, че… — той се запъна. Не беше сигурен в заключенията на криптографския отдел, а и искаше да спечели време, за да се отскубне от рифовете на скулите й, да излезе от пещерите на очите й.
Генералът напрегна мускулите на лицето и заповяда на мислите си да се върнат към Вавилон-17. Нахлуването — Вавилон-17 може да се окаже ключът към прекратяването на една двадесетгодишна война.
— Искате да кажете, че опитите ни да дешифрираме Вавилон са безсмислени, така ли?
— Това не е шифър — повтори тя. — Това е език.
Генералът се намръщи.
— Както и да го наречеш — шифър или език, — засега не сме го разгадали. Отдавна започнахме да работим над него, но все още сме дяволски далече от целта.
Напрежението от последните месеци си казваше думата — езикът му стана непослушен, а гласът — дрезгав. Усмивката й изчезна. Ръцете й бяха на масата. Прииска му се да заглади впечатлението от последните си думи.
— Вие лично свързан ли сте непосредствено с работата на криптографския отдел? — гласът на Ридра звучеше успокояващо.
Той поклати глава.
— В такъв случай ще ми позволите да ви обясня някои неща. Най-общо, мистър Форестър, има два типа шифри. Към първият вид се отнасят букви или символи, използвани вместо букви, които се разместват и преобразуват в съответствие с някакъв модел. При вторият случай букви, думи или групи от думи се заменят от други букви, символи или думи. Шифърът може да се отнася към един от двата типа или да е комбинация между тях. Но и двата вида имат едно общо свойство — щом намерите ключа, остава ви само да го използвате и се получават логични изречения. Езикът обаче си има своя собствена вътрешна логика, собствена граматика, свой начин за обличане на мислите в думи с незначителни отклонения в смисъла. Няма ключ, който да пасне на всички смислови значения, застъпени в езика. В най-добрия случай ще получите само приблизително значение.
— Искате да кажете, че Вавилон-17 се преобразува в друг език?
— Съвсем не. Това беше първото, което проверих. Може да вземем вероятното разположение на различните елементи на Вавилон и да видим дали имат нещо общо с разни езикови образци, дори да са разположени в друг порядък. Не, Вавилон-17 е самостоятелен език, който засега не разбираме.
