— Добре.
Отидох при Синтия, която тъкмо връщаше нещата обратно в чантата, като все още използваше носна кърпичка.
— Нещо интересно?
— Не. Обикновените неща. Портмоне, пари, ключове и всичко изглежда непипано. Тук има фиш от Офицерския клуб. Вечеряла е там снощи. Салата, пиле, бяло вино и кафе. — И после добави: — Вероятно е била в столовата по същото време, когато ние бяхме в бара.
Кент беше дошъл при нас и попита:
— Вие сте били в бара? Познавате ли се?
Аз отговорих:
— Всеки си пиеше поотделно. Познаваме се съвсем бегло.
После попитах Синтия:
— Адреса на Камбъл?
— Извън границите на поделението, за нещастие. Виктори Гардънс на улица „Виктъри“ в Мидлънд. Сектор четиридесет и пет. — А после добави: — Мисля, че познавам мястото — жилищен комплекс.
Кент каза:
— Ще се обадя на Ярдли, шефа на мидлъндската полиция. Той ще вземе съдебно нареждане и ще ни чака там.
— Не, това ще си остане между нас, Бил.
— Не можеш да претърсиш цивилното й жилище без разрешително за обиск от полицията.
Синтия ми подаде ключовете, които беше взела от чантата на Ан Камбъл, и каза:
— Аз ще карам.
Кент започна да протестира:
— Не можете да действате извън рамките на гарнизона без разрешение от цивилните власти.
Откачих ключовете за колата на Ан Камбъл от връзката и ги подадох на Кент заедно с чантата й.
— Открий колата й и я конфискувай.
Докато вървяхме към Мустанга на Синтия, казах на Кент:
— Трябва да останеш тук и да ръководиш нещата. Когато си готвиш доклада, можеш да пишеш, че съм казал, че отивам в мидлъндската полиция. Аз ще поема отговорността за това, че съм си променил решението.
— Ярдли е гаден тип — уведоми ме Кент. — Ще си имаш неприятности, Пол.
— Ще трябва да си чака реда.
Исках да успокоя Кент, за да не направи някоя глупост:
— Виж, Бил. Трябва пръв да огледам жилището на Ан Камбъл. Ако има нещо, което би могло да притесни нея, семейството й, армията или колегите и приятелите й, трябва да го махна. Нали така? А после ще оставим Ярдли да прерови къщата. Е, съгласен ли си?
Той като че ли правилно схвана това и кимна. Синтия седна зад волана на Мустанга си, а аз седнах на мястото до нея.
— Кент, може да ти се обадя оттам. Бъди сигурен.
Синтия подкара петлитровия „Мустанг“ на първа скорост, направи обратен завой и потеглихме, като за шест секунди достигнахме скорост от 90 километра в час по безлюдния Райфъл Рейндж Роуд.
Вслушвах се в мотора за известно време и никой не проговори, а след малко Синтия се обади:
— Повдига ми се.
— Наистина е ужасно — съгласих се аз.
— Отвратително. — Тя ме погледна. — Свикнал ли си с това?
— За бога, не. — А после добавих: — Аз не виждам чак толкова убийства, а като това съвсем рядко.
Тя кимна и си пое дълбоко дъх:
— Мисля, че ще мога да ти помогна с това, но не искам да се чувстваме неудобно.
— Няма проблеми — казах аз. — Но Брюксел винаги ще бъде между нас.
— Кое?
— Брюксел. Столицата на Белгия.
Седяхме мълчаливо, а после Синтия попита:
— Защо?
— Защо Брюксел е столицата? Или защо ще бъде между нас?
— Не, Пол, защо е била убита?
— Да, ами възможните мотиви при убийствата са материална изгода, отмъщение, ревност, прикриване на друго престъпление, опасност от излагане на унижение и мания за убийства — отвърнах аз. — Така пише в ръководството.
— А ти какво мислиш?
— Ами, когато убийството е предхождано от изнасилване, Тогава се оказва отмъщение, ревност или може би опит да се прикрие самоличността на насилника. Тя може би го е познавала, или пък би могла да го разпознае по-късно, ако не е носил маска. — После добавих: — От друга страна, това много прилича на сексуално убийство, работа на сексуален маниак, който получава удовлетворение от самото убийство. Може би дори не е проникнал в нея с пениса си. Поне така изглежда, но все още не знаем със сигурност.
Синтия кимна, но не каза нищо.
— А ти какво мислиш — попитах я аз.
Тя помълча няколко минути, а после отговори:
— Очевидно е обмислено предварително. Извършителят е бил снабден с всичко необходимо — колчета за палатка, въже и вероятно нещо, с което е забил колчетата в земята. Трябва да е бил въоръжен, за да неутрализира оръжието на жертвата.
— Продължавай.
— Извършителят я е изненадал, после я е накарал да хвърли личното си оръжие, а после да се съблече и да отиде на полигона.
— Добре. Опитвам се да си представя как е успял да я огради с колчетата и същевременно да я държи под прицел. Не мисля, че е била от тези, които обичат да се подчиняват.
Синтия отвърна:
— Аз също. Но може да са били двама. А и не бих взела за дадено, че извършителят е бил „той“, докато няма някакви лабораторни доказателства.
— Добре. — Явно тази сутрин имах проблеми с личните местоимения. — А защо няма никакви признаци за съпротивление от нейна страна, или пък за жестокост от негова — от страна на насилника?
Тя поклати глава:
— Не зная. Обикновено има следи от нараняване. Във всеки случай въжето не е нещо, което бихме нарекли нежно.
— Не — отвърнах аз, — но той не я е мразил.
— Но и не я е обичал кой знае колко.
— А може и да я е обичал. Виж какво, Синтия, ти си професионалист. Това прилича ли ти на някое изнасилване, което си виждала или за което си чувала?
Тя помисли малко и после каза:
— Има някои от елементите на това, което наричаме планирано изнасилване. Нападателят е бил подготвен. Но не зная дали я е познавал, или просто е обикалял наоколо и тя е била случайна жертва.
— Нападателят би могъл да бъде с униформа — предположих аз, — което обяснява защо тя не е била нащрек.
— Възможно е.
Погледнах през отворения прозорец, помирисах утринната роса и влагата сред гъстите борове и усетих изгряващото слънце на лицето си. Вдигнах прозореца и се облегнах, като се мъчех да си представя това, което предхождаше сцената, която току-що бях видял, нещо като прожектиране на филм отзад напред: Ан Камбъл оградена с колчета, после застанала гола, после как идва от джипа и т.н. Много от нещата не се
