Рейн едва не се задави с парче хляб.
— Какво… какво си направил?
— Изпратих Майлс като мой заместник при семейство Рейвдаун, за да вземе участие в тържеството по случай годежа — повтори спокойно Гевин.
— Ти да не си полудял? — изкрещя брат му. — Това не е сделка с коне, това е бъдещата ти жена!
Гевин го погледна с безизразно лице.
— Знам. Няма нужда да ме укоряваш. Ако не беше жена, нямаше да ме карат да се женя за нея.
— Принудили са те, значи? — попита ехидно Рейн и се облегна назад. Беше му ясно как се чувства големият му брат. Докато останалите трима можеха да обикалят цялата страна, да посещават роднини и приятели, дори да направят пътуване към Светите места, той беше длъжен да стои тук и да управлява земите им.
Гевин беше на двадесет и седем години и през изминалите единадесет почти не се беше отделял от къщи — с изключение на кратката си военна служба в разбунтуваната Шотландия.
— Джудит Рейвдаун е лейди, Гевин — проговори спокойно Рейн. — Научили са я да очаква от всеки мъж учтивост и уважение. Трябваше лично да отидеш при нея и да й кажеш, че желаеш да я вземеш за жена.
Гевин протегна ръка, за да може момичето да я измие. Предницата на грубата й вълнена рокля се беше намокрила и очертаваше примамливо пълните и гърди. Той й се усмихна и задържа погледа й. И слабините му се надигна желание.
Той се намръщи и се обърна към брат си.
— Но аз изобщо не искам да се оженя за нея. Не вярвам да е толкова наивна да мисли, че я вземам за жена заради красотата й. Всички знаят, че го правя само заради богатството й.
— Никога не бива да казваш това! Трябва да я ухажваш и…
Гевин се изправи и остана така, докато момичето се покачи на едно столче и изля върху главата му няколко кофи топла вода, за да измие сапуна.
— Тя ще стане моя жена — заяви равнодушно той. — Ще прави, каквото й казвам. Познавам достатъчно високопоставени дами. Знам какви са. Те седят в покоите си, шият и плетат и непрекъснато бъбрят. Ядат плодове, потопени в мед, и стават непоносимо дебели. Повечето са глупави, мързеливи и на всичкото отгоре ужасно разглезени, защото са свикнали всички да им угаждат. Ще дам на жена си игли и конци и тя ще бъде доволна.
Рейн го гледаше, без да помръдне. Той беше обиколил цялата страна и познаваше много жени. Повечето наистина отговаряха на описанието на Гевин. Имаше обаче и дами, които бяха умни и темпераментни, които даваха на мъжете си любов и подкрепа.
— Ами ако и тя иска да участва в управлението на имотите ни?
Гевин излезе от ведрото и взе меката памучна кърпа, която момичето беше затоплило пред огъня.
— Няма да й позволя. Тук цари друг ред. Тя ще има своите задължения и ако не ги изпълнява, ще бъде строго наказана.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Слънчевата светлина падаше на широки ивици през отворените прозорци. Пролетният ден беше великолепен, въздухът бе изпълнен с аромати.
Помещението заемаше почти половината от четвъртия етаж. Южните прозорци пропускаха достатъчно светлина и топлина. Обстановката беше по-скоро оскъдна. Робърт Рейвдаун не даваше пари за глупости, а към тях принадлежаха килимите и гоблените за стените.
Тази сутрин помещението не изглеждаше голо както обикновено. Всички столове бяха покрити с рокли или платове, които блестяха на слънцето. Всички бяха нови, разкошни и от най-добро качество. Това беше част от зестрата на Джудит.
Имаше коприна от Италия, кадифе от Ориента, кашмир от Венеция, памучни платове от Триполи. Скъпоценни камъни искряха по деколтетата, коланите и полите. Рубини, перли, смарагди. Някои от роклите бяха обшити с кожи. Все скъпи кожи като хермелин и рис.
Джудит седеше сама сред целия този разкош. Седеше толкова неподвижно, че влезлият в стаята не би я забелязал, ако прекрасната й фигура не затъмняваше целия останал блясък.
Фините й крачета бяха обути в зелени кожени обувки, подплатени с мека кожа. Горната част на роклята й беше плътно прилепнала до тялото. Ръцете, които се подаваха от дългите, широки ръкави, бяха сякаш от слонова кост.
Талията беше толкова тънка, че един силен мъж можеше спокойно да я обхване с ръцете си. Дълбокото деколте разкриваше част от примамливо закръглените гърди. Полата падаше като камбана и при всяка крачка се поклащаше грациозно.
Платът на роклята беше обшит със златни конци и блестеше на слънцето. Талията беше пристегната с колан от най-фина позлатена кожа, украсен със смарагди. Мека наметка от тъмнозелена тафта обгръщаше раменете й. Цялата връхна дреха беше подплатено с хермелин.
При вида на тези прекрасни одежди всяка друга жена щеше да избухне и безкрайно ликуване. А Джудит стоеше и се гледаше със сериозно изражение.
Тя беше необикновено красива, ала не го съзнаваше. Имаше тяло, което спираше дъха на мъжете.
Дългата кестенява коса падаше на меки вълни чак до хълбоците. Тя вървеше гордо изправена, вирнала упорито красивата си брадичка. И сега, докато обмисляше страшните неща, които й предстояха, устните й изглеждаха пълни и кръгли като розови пъпчици. Очите й първи привличаха чуждите погледи. Тъмнокафяви със златни ивици.
Джудит обърна глава и се загледа навън. Денят беше прекрасен. Във всяко друго време тя щеше да бъде щастлива, че навън е толкова хубаво. Щеше да възседне коня си и да препусне като вихър през полята.
Вместо това тя седеше неподвижно и не смееше да помръдне, за да не измачка роклята. Не, това не беше истинската причина. Джудит беше потънала в тежки мисли. Днес беше сватбеният й ден — а тя от седмици насам трепереше пред този ден. Беше убедена, че с него свършва свободата й и хубавото време ще бъде безвъзвратно отминало.
Изведнъж вратата се отвори с трясък и две слугини буквално влетяха в стаята. Лицата им бяха зачервени от тичането, защото бяха ходили в църквата, за да зърнат отдалече младоженеца.
— Господарке, той е много красив мъж — заразказва възбудено Мод. — Много е едър, косата му е тъмна, очите също, а раменете му… — Тя разпери ръце и въздъхна драматично. После угрижено изгледа мълчаливата си господарка.
— А как върви… — намеси се Джоан, изправи рамене и направи няколко широки крачки.
— Така е, той е горд мъж — потвърди Мод. — Такива са всичките Аскотови. Държат се така, сякаш целият свят им принадлежи.
Джудит дори не се усмихна. Джоан понечи да продължи разказа си, но Мод я смушка да мълчи.
— Мога ли да направя нещо за вас, господарке? — попита съчувствено тя. — Има доста време, преди да тръгнете за църквата. Може би…
Джудит поклати глава.
— Вече никой не може да ми помогне. Как е мама?
— Майка ви почива, преди да тръгни за църквата. Пътят е дълъг, а ръката й… — Мод млъкна уплашено. Сега не беше време да натъжава още повече младата господарка.
Джудит се обвиняваше за счупената ръка на майка си. Мод знаеше това и не искаше да й напомня за случилото се. Идеше й да се удари през устата заради необмислените думи.
— Готова ли сте вече? — попита меко тя.
— Тялото ми е готово. Само не мога да овладея мислите си. Ще се погрижите ли за мама?
Двете я погледнаха смаяно.
— Ама, господарке…
— Искам да бъда сама — прекъсна ги нетърпеливо тя. — Вероятно това е последният път, когато ще мога да остана насаме със себе си. — Тя погледна през прозореца с отсъстващ вид.
