имоти. Но когато Джон Питмън, новият бирник, се появи в града и почна да ухажва Мариана, тя забрави всичко останало. Целият град се опита, разбира се, да й обясни, че англичанинът се интересува единствено от парите на баща й, но самонадеяната Мариана не пожела да се вслуша в съветите на хората. За съжаление само две седмици след сватбата трябваше да се съгласи, че са били прави, а сега носеше товара и на съзнанието, че много от проблемите в Уорбрук възникнаха по нейна вина. Мариана повери домакинството на Елеонор и прекарваше повечето време в стаята си, а там бродираше ли, бродираше. Щом не можеше да поправи злото, което причини, искаше поне да не участва в него.
— Мисля, че не му е времето да изясняваме това сега — каза Елеонор и хвърли многозначителен поглед към децата. Те бяха втренчили погледи в паниците, но така бяха наострили уши, че връхчетата им видимо потреперваха.
— Господин Монтгомъри рече, че госпожа Монтгомъри ужасно разглезила изтърсака си от самото му раждане, той я предупреждавал, че някой ден все нещо подобно ще се случи — обясни Натаниел. — Изглежда, имаше предвид облеклото на господин Александър и дебелия му тумбак. — Госпожа Мариана ужасно плака. Ами кой е тоз Николай, а, Елеонор?
Елеонор изгледа ядосано младия Тагърт.
— Натаниел, колко пъти да ти повтарям, че не бива да подслушваш зад вратите? Нали ти заръчах да наглеждаш Сали?
— Ама и аз бях с него — обади се Сали. — Ние се шмугнахме в храстите…
Натаниел затвори с ръка устата на сестричката си.
— Наглеждах я, ама исках и да разбера. Та кой е този Николай?
— Слугата на Александър, предполагам — отговори Елеонор. — И не се опитвай да се измъкнеш. Сто пъти съм ти казвала…
— Не трябваше ли днес, освен рибата да има и ябълков пай? — прекъсна я Джесика. — Не желая да чувам повече името на Александър. Той е само един доплувал тлъст кит, решил да си прояви характера. Нат, искам утре да идеш с коша в пещерата и да наловиш омари.
— О, пак ли? — изпъшка той.
— А ти, Хенри — обърна се тя към дванайсетгодишното си братче, — ще идеш да видиш дали боровинките са вече узрели, ще заведеш в гората и Сам, а Филип и Израел ще дойдат утре с мен да товарим дърва.
— Дърва ли? — намеси се Елеонор. — Мислиш, че можеш да докараш дърва? „Мери Катрин“ няма да издържи толкова тежък товар.
Джесика вирна гордо глава, както правеше всеки път, когато някой отправяше критична забележка към кораба й. Думата кораб беше твърде пресилена и Ялил Симпсън навярно беше прав, казвайки, че „Мери Катрин“ може наистина да плува, но не го върши с удоволствие. И все пак беше нейният кораб, единственото, което наследи от баща си, и с него трябваше да изхранва многобройните си братя и сестри. Тя се гордееше с „Мери Катрин“.
— Корабът ми ще се справи, пък и парите ни трябват. Все някой трябва да плати ябълките, нали?
Елеонор погледна в паницата си, в която сега имаше парче ябълков пай. Тя вземаше от време на време по нещо „на заем“ от кухнята на Монтгомърови. Рядко и никога по много, но въпреки че редовно връщаше всичко, всеки път изпитваше отвратително чувство. Ако Сойер и Мариана не бяха с мислите си другаде, и двамата сигурно щяха да й кажат, че може да отнася вкъщи храната, която остава. Но Сойер беше прекалено зает да се самосъжалява, а Мариана хълцаше и се тръшкаше, че е докарала на града всички възможни напасти, като се е омъжила за бирника. Не можеше да мисли за друго.
Дванайсетгодишният Самуел реши да увие лепкавата си лъжица в косата на сестра си Моли, а после яко да я дръпне, и с това сложи край на разговора на възрастните.
На другата заран Александър се събуди с болки в челюстта, защото цялата нощ скърца със зъби. Дори на сън беше изпитвал гняв. Вчера, на кея, се боеше, че раната на рамото може всеки миг да се отвори, наблюдаваше през раменете на хората английските войници, спрели върху запенените си коне в края на тълпата — те явно търсеха някого — и в същото време трябваше да понася как тая мърла Джесика Тагърт го осмива пред всичко живо. Не, това наистина беше прекалено. А колко лековерно й повярваха съгражданите му, когато тя го обяви за страхливец. Колко бързо, оказа се, са забравили какъв е бил преди.
Когато се прибра в дома на баща си, там думите на Джесика вече го бяха изпреварили. Мариана беше сложила глава на леглото на баща им и хълцаше сърцераздирателно. Сойер само погледна най-малкия си син и го прогони с рязко движение на ръката от стаята си, толкова огорчен, че дори не го поздрави с добре дошъл.
Александър беше разярен от посрещането на кея и прекалено слаб от загубата на кръв, затова изобщо не се опита да се брани. Излезе с Николай от спалнята на баща си, а в своята стая веднага се строполи на леглото.
Дори гледката на руския велик княз Николай Иванович, понесъл след него багажа, не можа да го разведри. Изпадна в полудрямка и сънува как души с две ръце Джесика Тагърт. Само че във втората част на съня вече я държеше в обятията си и лудо я любеше. Как е могла толкова да се разхубави? Не му даваше мира и ужасът, че го направи за смях толкова красива жена.
Сега лежеше със силни болки в главата и туптящо рамо, втренчил очи в тавана. Част от мозъка му, по- малката, незасегната от гнева, отново заработи. Може пък това да му е от полза — нали всички повярваха тъкмо в онова, което искаше да внуши с облеклото си. В Ню Съсекс беше станал свидетел как английските войници тероризират града. Беше чувал за насилията им над американците, с които се отнасяха като с непрокопсани деца. Беше виждал и цени на стоки, които бяха в Англия два пъти по-евтини, но бяха стоки, докарани тук с американски кораби.
Дали и в Уорбрук е същото? Щом се събуди, първата му мисъл беше да викне Мариана, да й покаже раната си и да й довери, че той е Черния отмъстител. Знаеше, че сестра му ще го крие, докато оздравее и ще го защити от гнева на англичаните. С какво удоволствие би видял израза на лицето й, като разбере, че той не е дебелият пияница, за какъвто го взе. Но после си даде сметка, че ако й се довери, може да изложи живота й на опасност.
Обърна се на другата страна в мига, в който още съненият Ник влезе в стаята и се отпусна тежко на един стол.
— Онази жена ме вдигна още призори да сека дърва — каза той притеснено, но и малко учудено. — Само защото съм наблюдавал всякога с любопитство крепостните си селяни, знаех как се върти брадва. Но онази жена просто не понася човек от време на време да си поема дъх.
— Коя, Джесика ли? — попита язвително Александър. Както в първия си сън, изпитваше огромно желание да стисне с две ръце хубавата й бяла шия.
— Не, другата, Елеонор. — Ник скри лицето си в ръце. Алекс познаваше в толкова разновидности настроенията на Ник, че знаеше от опит колко е опасно да го оставя на самосъжаленията му. Успя да седне в леглото и завивката се свлече от широките му силни рамене, оголвайки превръзката.
— Смятам, че не бива да откривам никому, че не съм онзи, за когото се представям — подхвана той. — Мисля да продължа да нося ярките пъстри дрехи, докато раната заздравее, а интересът към Черния отмъстител попремине. Можеш ли да се лишиш от някой от слугите си? От мъж, който умее да пази тайна и няма да се скатае при първата опасност?
Ник вдигна глава.
— Всичките ми слуги са руснаци, а не познавам руснак, който да се бои от опасности. Искаш да се превърнеш после пак в Черния отмъстител?
— Може би. — В момента Алекс мислеше само как да си върне на Джесика за подигравките, с които го обсипа. Вече се виждаше как се прехвърля, целият в черно, през прозореца на спалнята й, как връзва белите й ръце за таблата на леглото и…
— Ти слушаш ли ме изобщо? — попита Ник. — По-нагъл народ от твоите американци през живота си не съм срещал. Би трябвало всъщност да отплувам обратно за родината си, преди да се сбия с някой от твоите съотечественици. Но Черния отмъстител ми допада. Ще пратя кораба си на юг да ти донесе още дрехи от моя племенник, както и нова перука.
— Но ще ми оставиш все пак някой от слугите, с които се държиш толкова грубо.
