Гуин Дайър
Войната
Смъртоносната игра на човечеството
„Смъртта на бойното поле, приятелю, не е сред най-изящните на този свят.“
„Втурваме се яростно напред, за да спечелим бедна кръпчица земя. Каква печалба носят нейните предели? Едното име само май е тя.“
Въведение
Когато в средата на 80-те години завърших първото издание на тази книга, Студената война се намираше във втората си критична фаза и светът живееше в страх и ужас от тоталната ядрена война — десет хиляди ядрени бойни глави, избухващи почти едновременно в основните градове на Европа, Северна Америка и Азия и унищожаващи не само милиони и милиарди човешки същества, но и петхилядолетното наследство, натрупано от човешката цивилизация. И ето че само след пет години изпълнението на присъдата бе отменено — вълната от мирни, безкръвни демократични революции ни завари напълно неподготвени. И тази нова вълна повлече всички правителства, участващи в продължителната и кошмарна конфронтация, към един-единствен бряг.
Засега, поне за момента, сме спасени. Единственият тип международни бойни действия, който тревожи хората в развитите страни, е тероризмът. Иначе от петнадесет години насам основните притеснения варират от внезапен инфаркт до забрал нокът. Ние сме раса с късмет, но се налага да използваме изключително мъдро времето, което ни беше отпуснато. Защото световната, унищожителната война, не е победена — в момента просто е заспала. Всички основни политически сили по света са все още отлично организирани за война. За завръщането на света към ядрената надпревара не е необходимо кой знае колко много — само една случайна приумица и завъртане на калейдоскопа, който преподрежда международните отношения в нови антагонистични модели на съюзи и коалиции.
Възможно е този момент да не настъпи поне още едно десетилетие, но ако не съумеем да съградим институции, които да бъдат в състояние да ни отклонят решително и окончателно
от старата игра на великите сили, то рано или късно мигът, от който се опасяваме, отново ще настъпи. И тогава, на някакъв не особено далечен етап, ще се завърне и войната на великите сили — мегатонни заряди ще се стоварят върху нас, прахът на земята ще се издигне нагоре, светлината на слънцето ще угасне и човешката раса ще изчезне. Завинаги. Възможно е днес да обитаваме циганското лято на човешката история — сезон, след който да не ни остава нищо друго, което да очакваме, освен ядрената зима. И това ще е краят.
Вероятно мнозина ще възприемат подобна гледна точка като прекалено апокалиптична. Добре е обаче да имаме предвид, че научните и организационни умения, които са направили възможни както ядрените, така и други, все още неизмислени, оръжия за масово унищожение, не могат да бъдат забравени. Следователно на човешката раса ще й се наложи да измисли начини за управление на своите дела, които окончателно да изключат войната като алтернатива за продължаване на политиката. А отправната точка за създаването на подобна стратегия е войната да бъде възприета и разгледана като институция — институция, чиито механизми на действие трябва да бъдат проучени, анализирани и напълно овладени.
През по-голямата част от човешката история войната е представлявала повече или по-малко функционална институция, осигуряваща блага за онези от обществата, които са били добри във воденето й, въпреки че цената й в пари, човешки живот и страдания е била открай време значителна. Едва през последното столетие все по-голям брой хора започват да поставят под въпрос основния постулат на цивилизованото общество — а именно, че войната е неизбежна и често пъти полезна. Този нов дебат съдържа и два взаимно допълващи се аспекта.
Единият от тях е моралният. Въпреки всички жестокости на XX век (а може би и точно заради тях) през това столетие у все повече хора се заражда убеждението, че войната — тоест убиването на чужденци по политически причини — е нещо лошо. Същото онова бясно навлизане на новите технологии, които направиха модерната война толкова унищожителна, помогна на целия свят да стане по-осезаем и ясен. Да видиш „врага“ си по телевизията не означава непременно, че ще го обикнеш, но пък става все по-трудно да отречеш, че и той е човешко същество като самия теб. И дори моралът да не е нищо друго, освен правила, които обществото само си създава, за да оцелява, то едно от тези правила обикновено гласи, че убиването на хора е и погрешно, и грешно.
Другият аспект е с изключително практическа насоченост — ако продължаваме в същия дух да водим война след война, то не само е вероятно всички ние да умрем, но покрай нас да загине и цялата човешка цивилизация. Вярно е, че крайният срок е отложен, но също така е вярно, че не е бил отменен! А цивилизация, в чието бъдеще все още съществува перспективата за повсеместна и унищожителна ядрена война, не се нуждае от кой знае какви морални подбуди, за да преосмисли сериозно институцията, наречена война. Алтернативите не са многобройни — или ще се променим, или ще се погубим.
Всичко това в никакъв случай не означава, разбира се, че на всяка цена ще се променим или че няма начин да не оцелеем. Вселената не дава гаранции на никого и за нищо. Промяната обаче със сигурност е възможна — при условие, че проумеем природата на институцията, която се опитваме да променим, и сме напълно готови да приемем последиците от тази промяна.
Първа глава
ПРИРОДАТА НА ЗВЯРА
Ако продължат да ни дразнят сериозно с тези бомбардировки над Лондон и започнат да сипят още по- мощни далекобойни ракети с унищожителен ефект над останалите ни важни центрове, вероятно ще се наложи да ви помоля да подкрепите моята идея за използването на бойни отровни вещества. Ще използваме такива количества от тях за градовете в областта Рур, а и в цяла Германия, че после по- голямата част от населението ще може да преживява единствено посредством постоянни медицински грижи.
Дъждът от искри изсипваше върху улицата късове с големина на монета от пет марки. Опитах се да тичам срещу вятъра, но успях да стигна само до ъгъла на Зорбенщрасе. Не можехме да пресечем Айфещрасе, защото асфалтът се бе разтопил. Там имаше много хора — някои вече умрели, други все още живи, но затънали в асфалта. Очевидно бяха се втурнали да пресичат асфалтираната улица, без да помислят. Първо са им залепнали краката, после са се подпрели с ръце, за да се опитат да се измъкнат. И сега те седяха на четири крака във вече стягащия се асфалт, и пищяха.
