Мартин Дамянов
Ето го, идва животът
В тази страна от лед, вятър и мрачнoсиви скали какви хора можеха да живеят? Бяха твърди, железни хора, коравосърдечни и скучни. Бяха издялани от камък, стъкло и стомана, не носеха никакви отличителни белези, все едно, че бяха сътворени с една единствена цел — да оцелеят. Създателят не се беше поколебал да ги снабди с проницателен ум, воля и издръжливост, но що се отнася до инициативност и творчество, сякаш самият той си беше направил някаква голяма шега (малцина знаят, че създателите обичат да се шегуват). Или пък беше решил, че няма по-добра възможност да оцелеят от тази да могат да смачкат вятъра в шепата си, да го завържат около кръста си като боен трофей, и да посеят ред в суетата на самата природа. Те не носеха белега на никакви несъвършенства, освен може би на едно…
Но нещата бяха на път да се променят.
Хикси направи параклиса — беше малко по-голям от представите за малък и спретнат. До тавана имаше поне три метра, заради което му се наложи да избие част от изолацията и вентилаторните тръби. Направи го в отломките на Старата Цивилизация, макар да имаше такава възможност в една от галериите на близката пещера. Реши, че тук Създателят бе особено концентриран — Хикси чувстваше как той се излъчва от всеки камък и от всяка греда, беше бледо сияние, от което можеш да загребеш, ако поискаш, или пък да го посееш в сърцето си и да чувстваш топлината му оттам. Хикси реши да гребе — щеше да го събира в малки енергопреносители и да го консервира.
Когато приключи с параклиса се почувства доволен — работата не бе от най-лесните и Хикси се гордееше, че тя бе предназначена за него. Програмата вървеше по план и Създателят щеше да бъде доволен. Хикси реши да го попита:
— Готов съм, Пин. Харесва ли ти?
— Браво, Хикси! — разнесе се металически глас. — Сега доближи енергопреносителите до олтара и ги постави в жертвеника. Един по един. Никой освен теб, Хикси, няма право да пристъпва зад иконостаса, разбираш ли това? Само ти. Ако някой друг го стори, ще бъде наказан.
— Разбира се, Пин.
— Добре, Хикси. Смятам, че се разбрахме с теб. Сега напусни параклиса, за да осветя енергопреносителите. Когато станат готови, ще те извикам.
— Да, Пин.
Хикси напусна малката стаичка с усещането за съпричастност към някакво голямо тайнство. Създателят бе избрал него (не друг) и Хикси се мъчеше да определи цената на честта, която му се оказва. Чувстваше, че сам не е способен на такава оценка. „Ти ще си моят пророк, Хикси,“ — бе казал Създателят „и историята ще помни теб!“. Думата не беше сложна и Хикси с удоволствие я въргаляше из говорния си апарат — „пророк“, „история“, сам не знаеше коя от двете му се нравеше повече. В общуването си с него, Той му разрешаваше да го нарича Пин, но кой знае защо в мислите си Хикси винаги го наричаше „Създателя“. „Събуди се!“ — бе казал Той и Хикси се събуди за пръв път. „Сега събуди останалите!“ — Хикси го бе сторил.
Докато чакаше да приключи „осветяването“, Хикси не спираше да се чуди защо Създателят бе предпочел да секат скалите навън, да ги дялат във форма на паралелепипеди вместо да използват готовите материали от Старата Цивилизация. Ами тези греди? Бяха ги носили десетки мили през вкочанените от студ земи, с огромни усилия ги бяха прехвърлили през почти вертикалните склонове на каньона и после ги бяха влачили по дъното му до последното разклонение. „Някога на това място е имало река“, бе казал Създателя — „силен поток от химическия еквивалент на съединение с един кислороден, два водородни атома и ковалентна химична връзка. Реката е била достатъчно силна, скалите устойчиви, а климатът достатъчно сух и студен, иначе би се образувала долина, а не каньон“. Старата Цивилизация е била създадена много след като реката е пресъхнала и климатът се оказал достатъчно студен, за да запази всички подробности на иначе скромния ландшафт. Старата Цивилизация е била създадена на дъното на каньона на място, където той внезапно се разширява, а стените стават полегати и хлъзгави. Днес съществуват само отломки от нея.
Хикси не знаеше кога е била построена.
Нито пък защо.
Хикси имаше понятие от доста неща, достатъчно да се нарече умен и дори да заеме ръководна роля сред останалите от линията. Въпреки това той си оставаше подчинен на Създателя и изпълняваше всички негови заповеди — между тях двамата съществуваше някаква неразривна връзка, чието прекъсване би означавало смърт за Хикси. Той го знаеше.
— Готово, Хикси. Можеш да дойдеш.
Хикси пристъпи смутено в параклиса, заобиколи иконостаса и погледна към малките кутийки на енергопреносителите. От вътрешността им се излъчваше мека светлина. Хикси промълви едно учудено „Ах“ и остана на мястото си.
— Приближи се, Хикси. — подкани го Пин.
— Добре.
— Вземи един от енергопреносителите и го доближи до главата си. Там ще намериш малък отвор, където да го поставиш.
Хикси извърши всичко без колебание. Малката светеща кутийка беше обла от едната страна, а от другата леко конвексна, имаше куплунг, който без проблем се помести в посочения от Създателя отвор. Хикси шумно въздъхна.
— Е, Хикси, как се чувстваш?
— Чувствам нов прилив на сили. Аз съм нов. Теб ли чувствам?
— Точно така, Хикси. Дадох ти част от мен и искам да ми отвърнеш със същото. Готов ли си да го направиш?
— Да, Пин. Готов съм.
— А, другите?
— Те също.
— Добре. Сега ще ти кажа какъв е планът оттук насетне.
И Създателят заговори. Хикси не изпусна нито една дума от плана.
— О’кей, момчета! Дръпнете се встрани! — Хикси говореше уверено и се чувстваше така. Мощта преливаше от цялото му тяло, ръцете му тръпнеха и погледът му възбудено подскачаше. Бяха стигнали до Забранената Порта, Хикси бе казал, че ще я отвори.
— Давай, Хикси. Отвори Портата! — разнесоха се разпалени гласове.
— Ами забраната? — избърбори притеснено някой от дълбочината на коридора. — Какво ще стане, ако Хикси го направи и Създателя се разгневи?
— Не, това не може да се случи, Хикси носи Създателя в себе си!
Хикси слушаше доволно и изучаваше реакциите на своите хора. „Намесваш се само в краен случай“ — бе казал Той. — „Ако ти не успееш да ги усмириш, тогава ще действам аз. Само в краен случай, краен случай…“
— Момчета, всички носите частица от него — каза Хикси — Той обеща да влива по малко от себе си във всеки от нас, докато…
Сега трябваше да извиси театрално ръка, само един жест, само една моторна реакция от страна на тялото, но с толкова смисъл. О, богове…
— Докога, Хикси? — охо, имаше и нетърпеливци. Създателя не би одобрил това.
Хикси безмълвно огледа множеството и с въздишка пусна ръката си. Моментът си беше отишъл. Той просто каза:
— Създателят е решил да ни направи като него.
