Роалд Дал
Едуард Победителя
Луиза прекрачи прага на задния вход на къщата и излезе на двора, огрян от хладното октомврийско слънце. В ръцете си държеше кърпа за бърсане на съдове.
— Едуард! — извика тя. — Еду-аард! Обядът е готов!
Замълча за миг и се ослуша; после тръгна да прекосява поляната, съпътствана от една малка сянка — заобиколи розовата леха, а когато мина покрай слънчевия часовник, лекичко го докосна с връхчетата на пръстите си. Движенията й бяха доста грациозни за жена с дребна и пълничка фигура — походката й бе лека и енергична, а раменете и ръцете й лекичко се полюляваха при всяка стъпка. Тя мина под голямата черница, тръгна по тухлената пътечка, стигна до края й и най-после застана на ръба на падината, която също беше част от тази огромна градина.
— Едуард! Обядът!
Сега вече го виждаше — на около осемдесет метра по-надолу, чак в дъното на дерето, където започваше горичката. Имаше висока слаба фигура и беше облечен с тъмнозелен пуловер и работни панталони в цвят каки. Беше запалил огромен огън и с вила в ръка трупаше сухи клони отгоре. Огънят яростно пращеше с оранжеви пламъци и облаци млечносив дим, който се стелеше из градината и я изпълваше с прекрасната миризма на есен и горяща шума.
Луиза се завтече надолу по склона към мястото, където беше съпругът й. Ако искаше, лесно можеше да го извика отново така, че да я чуе, но в големия огън имаше нещо, което необяснимо я привличаше да застане край него, да усети топлината и чуе пращенето му.
— Обядът — каза тя като наближи.
— О, здравей. Добре, да. Идвам.
— Какъв хубав огън.
— Реших най-после хубаво да разчистя това място — каза съпругът й. — Писна ми от тези драки. — Лицето му беше доста потно. Дори мустаците му бяха покрити с капчици като роса, а по врата му се стичаха две струйки и влизаха в деколтето на пуловера.
— Само внимавай да не се преумориш, Едуард.
— Луиза, престани да се отнасяш с мен като осемдесетгодишен старец. Малко движение не е навредило на никого.
— Да, скъпи, знам. О, Едуард! Виж! Виж!
Мъжът се обърна и погледна Луиза, която сочеше към отсрещната страна на огъня.
— Виж, Едуард! Котката!
На земята, толкова близо до огъня, че на моменти дори изглеждаше, че пламъците го докосваха, клечеше огромен котарак с абсолютно необичаен цвят на козината. Той стоеше съвсем неподвижен, наклонил главата си на една страна, вирнал носле нагоре и наблюдаваше мъжа и жената с безизразни жълти очи.
— Ще се опърли! — извика Луиза, хвърли кърпата, спусна се и с две ръце бързо грабна котарака, отнесе го настрани и го пусна на тревата далече от пламъците.
— Ах, ти глупав котарак — каза тя, докато си изтупваше дланите. — Какво ти стана?
— Котките знаят какво правят — обади се мъжът й. — Никога няма да видиш котка, която прави нещо, което не й е по вкуса. Няма такива.
— Чий ли е? Виждал ли си го друг път?
— Не, никога. Много особен цвят.
Котаракът се беше настанил на тревата и ги наблюдаваше отстрани. В погледа му имаше някаква приглушена вглъбеност, нещо странно всезнаещо и замечтано, а около нослето — едва загатнат израз на пренебрежение, сякаш видът на тези две зрели човешки същества — едното дребно, пълничко и розово, а другото кльощаво и ужасно потно — донякъде беше изненада, но без всякакво значение. За котарак, цветът му наистина беше много необикновен — чисто сребристосиво, без никакви примеси — а косъмът му бе дълъг и мек. Луиза се наведе и го погали по главата.
— Трябва да си вървиш у дома — каза тя. — Хайде, бъди добро коте и се прибери вкъщи.
Мъжът и жената се заизкачваха нагоре по склона. Котаракът стана и ги последва, отначало на разстояние, а после все по-близо и по-близо. Скоро се изравни с тях, после мина отпред и ги поведе през поляната към къщата, като се движеше така, все едно притежаваше целия имот и държеше опашката си вирната право нагоре — като мачта.
— Отивай си вкъщи — каза мъжът. — Хайде, върви си. Не те искаме тук.
Когато обаче стигнаха до къщата, котаракът влезе с тях и Луиза му даде малко млекце в кухнята. По време на обяда, той скочи върху празния стол между тях и остана там през цялото време. Главата му се показваше точно над ръба на масата, а тъмножълтите му очи внимателно наблюдаваха действията им като постоянно се преместваха ту върху жената, ту върху мъжа.
— Не ми харесва този котарак — каза Едуард.
— О, мисля, че е много красив. Искрено се надявам да поостане малко.
— Виж какво, Луиза. Животното определено не може да остане у нас. То си има стопанин. Загубило се е. И ако продължава да се мотае тук и следобед, е най-добре да го занесеш в полицията. Те ще се погрижат да му намерят собственика.
След обяда Едуард се върна в градината. Луиза, както обикновено, се отправи към пианото. Беше добра пианистка, страстно обичаше музиката и почти всеки следобед отделяше по около един час, за да си посвири. Сега, котаракът се беше излегнал върху дивана и когато мина покрай него, тя се наведе да го погали. Той отвори очи, погледна я, после ги затвори и отново заспа.
— Ти си един ужасно хубав котарак — каза тя. — И имаш прекрасна козина. Много ми се иска да те задържа. — После, пръстите й, които галеха котешката глава, напипаха някаква бучица, малка подутинка над дясното око.
— Бедното ми котаче — въздъхна Луиза. — Имаш бабунки по красивото си лице. Сигурно остаряваш.
Тя отиде до пианото, седна на столчето, но не започна веднага да свири. Едно от любимите й дребни удоволствия беше всеки ден да изнася по един концерт, със специално подредена програма, която внимателно подбираше и предварително подробно обмисляше. Никак не обичаше да си разваля удоволствието, ако трябваше да спре и да се чуди с какво да продължи. Единственото, което искаше, беше по една кратка пауза след всяко произведение, през която публиката възторжено я аплодираше и искаше още. Толкова беше хубаво, когато си представяше, че има и публика, и дори понякога, докато свиреше — това ставаше в щастливите й дни — стаята започваше да плува, наоколо всичко избледняваше и притъмняваше, и тя не виждаше нищо друго, освен многобройните редове и морето от бели лица, които я гледаха и слушаха с възторжена и благоговейна концентрация.
Понякога свиреше по памет, понякога — по ноти. Днес беше в настроение да свири по памет. Каква програма да си състави? Тя седна пред пианото и отпусна ръце в скута си — пълничко розово миньонче, с кръгло и все още хубавичко лице и коса, прибрана в стегнат кок на тила. Ако леко преместеше поглед надясно, можеше да види котарака как спи свит на кълбо върху дивана, а сребристосивата му козина красиво се открояваше върху лилавата възглавница. Защо да не започне с Бах? Или още по-добре, с Вивалди? Баховата адаптация за орган на „Концерто Гроссо“ в ре минор. Да — това първо. После, може би малко Шуман.
Вивалди, Шуман, Лист, Шуман, Брамс. Много хубава програма, която с лекота можеше да изпълни без ноти. Тя премести стола по-близо до пианото и изчака няколко секунди, докато някой от публиката — вече чувстваше как това щеше да бъде един от щастливите й дни — се изкашляше за последно. После, с онази бавна грациозност, която придружаваше почти всичките й движения, тя вдигна ръце над клавишите и засвири.
Точно в този момент Луиза изобщо не гледаше към котарака — в действителност, дори беше забравила за присъствието му, но когато първите дълбоки тонове на Вивалди тихо прозвучаха в стаята, тя изведнъж
