случеше, Фоксли бавно се обръщаше към мен, разтягаше устни в онази опасна усмивчица, която изобщо не можеше да се нарече усмивка, и вдигаше показалеца, за да мога сам да видя тънката ивица прах, отбелязала се върху ръкавицата.
— Така — казваше той. — Значи, ти си едно мързеливо малко момче. Вярно ли е?
Никакъв отговор.
— Вярно ли е?
— Мислех, че всичко съм избърсал.
— Вярно ли е, отвратително мързеливо момченце?
— Д-да.
— Но баща ти не би желал да пораснеш такъв, нали? Баща ти особено държи на възпитанието, така ли е?
Никакъв отговор.
— Попитах дали баща ти държи особено на възпитанието!
— Може би… да.
— Затова ще му направя услуга, като те накажа, нали така?
— Не знам.
— Нали?
— Д-да.
— Тогава след молитва ще се видим в съблекалнята.
Остатъка от деня прекарвах в адски мъки, очаквайки настъпването на вечерта.
О, господи, как ясно изплуваше всичко в паметта ми. Неделя беше и ден за писане на писма:
„Скъпи мамо и татко, много ви благодаря за писмото. Надявам се, че и двамата сте добре. Аз съм добре, като изключим, че малко съм настинал, защото ме настигна дъждът, но скоро ще ми мине. Вчера играхме с Шрусбъри и ги бихме с 4:2. Аз гледах, а Фоксли, който, както знаете, е отговорникът за нашата сграда, отбеляза един от головете. Много благодаря за кейка. С много обич, ваш Уилям.“
Обикновено, за да си напиша писмото, отивах в тоалетната, помещението за обувки или банята — където и да е, само да не се пречкам из краката на Фоксли. Но се налагаше да внимавам с времето. Чаят се пиеше в четири и трийсет и препечените му филийки трябваше да са готови за тогава. Всеки ден бях длъжен да препичам филийки за Фоксли и понеже през седмицата не разрешаваха да се пали огън в читалните, всички „зайци“, препичащи хляб за по-големите, се струпвахме около една малка камина в библиотеката и се мъчехме да си пробием път с помощта на щипките за печене. Независимо от тези условия обаче аз трябваше да внимавам филийките да бъдат: 1) много хрупкави, 2) добре изпечени, но не изгорени, 3) топли и готови точно навреме. Неизпълнението на едно от тези условия беше „нарушение, наказващо се с бой“.
— Ей, ти! Какво е това?
— Препечена филийка.
— Това ли е представата ти за препечена филийка?
— Ами…
— Прекалено си ленив, за да ги правиш както трябва, така ли?
— Старая се, доколкото е възможно…
— Знаеш ли как се постъпва с мързеливите коне, Пъркинс?
— Не.
— Ти кон ли си?
— Не.
— Не, разбира се, нали си магаре, ха-ха… Затова смятам, че влизаш в категорията, и ще бъдеш съответно санкциониран. Ще се видим по-късно.
О, каква мъка бяха тези дни. Да прегоря филийките на Фоксли, беше „нарушение, наказващо се с бой“. Такова беше нарушението и ако забравех да изчистя калта от футболните му обувки. Същото, ако забравех да прибера футболния му екип в гардероба. Ако навиех чадъра в обратна посока. Ако тръшнех вратата на читалнята, когато Фоксли работеше. Ако му приготвех твърде гореща вана. Ако не изчистех добре копчетата на военната му униформа. Ако, докато ги лъсках, оставех синьо петно от препарата върху самата униформа. Ако забравех да почистя до блясък подметките на обувките му. Ако оставех читалнята неподредена по което и да е време. Всъщност, ако питаха Фоксли, аз самият бях „нарушение, наказващо се с бой“.
Погледнах през прозореца. Божичко, почти бяхме стигнали Лондон. Унесен в спомени, не бях забелязал, че бе минало доста време. Дори и „Таймс“ не бях отворил. Фоксли, все така облегнат в ъгъла, четеше своя „Дейли Мейл“ и през облака синкав дим на лулата му виждах горната част на лицето му, която се подаваше над вестника, малките му блестящи очи, набръчканото чело, вълнистата, леко мазна коса.
Да го гледам сега, след толкова време, беше странно и твърде вълнуващо изживяване. Знаех, че вече не е опасен, но старите спомени бяха толкова силни, че в негово присъствие не се чувствах напълно спокоен. Все едно бях затворен в една клетка с опитомен тигър.
Що за дивотии, питах се. Не бъди толкова глупав. В края на краищата, ако пожелаеш можеш да му кажеш право в очите какво мислиш за него и той не може с пръст да те докосне! Хей! Та това е идея!
Освен че… хм… в края на краищата, дали си струваше? Сега бях твърде стар за такива работи, а и не бях сигурен дали наистина все още таях чак такъв гняв срещу него.
Какво трябваше да направя? Не можех повече да седя и да се блещя насреща му като идиот.
В този миг в съзнанието ми започна да се оформя една дяволийка. Всъщност най-много ми се искаше да се наведа напред, леко да го потупам по коляното и да му кажа кой съм. И тогава да наблюдавам лицето му. После щях да започна да разказвам за общата ни младост в училище, като говоря достатъчно високо, че и останалите пътници във вагона да чуят. Игриво ще му напомня как се държеше с мен и може би дори ще опиша и побоите в съблекалнята, за да го накарам да се почувства неловко. Малко раздразнение и неудобство нямаше да му навредят чак кой знае колко. А на мен щяха да ми се отразят ужасно добре.
Изведнъж той вдигна очи и ме хвана, че го гледам. Това се случваше за втори път и забелязах как в погледа му припламна искрица на раздразнение.
Добре, казах си. Започваме. Но се дръж приятно, дружелюбно и възпитано. Така ефектът ще бъде по- голям, повече ще се смути.
И така, аз му се усмихнах и любезно му кимнах с глава. После, повишавайки глас, казах:
— Искрено се надявам, че ще ме извините. Бих желал да ви се представя. — Бях се наклонил напред и внимателно го наблюдавах, за да не пропусна реакцията му. — Казвам се Пъркинс — Уилям Пъркинс — и завърших Рептън през 1907-ма.
Останалите пътници седяха съвсем неподвижни и просто ги усещах как слухтяха и очакваха да разберат какво ще се случи по-нататък.
— Радвам се да се запозная с вас — отвърна той, като свали вестника на коленете си. — Аз съм Фортескю — Джослин Фортескю. Завърших Итън през 1916-та.
Информация за текста
© 1979 Роалд Дал
© 2003 Правда Митева, превод от английски
Roald Dahl
Galloping Foxley, 1979
Сканиране и разпознаване: ira999
Последна редакция: Alegria
Издание:
