Роалд Дал

Финалният акорд

Когато на вратата се звънна, Анна беше в кухнята и миеше бостънска маруля за вечерята на семейството. Звънецът беше монтиран на стената точно над мивката и ако се случеше да звънне, когато Анна е наблизо, неизменно я караше да подскача.

На прага стояха двама полицаи с восъчнобледи лица. Те я погледнаха и тя ги погледна в отговор с очакването да й кажат нещо.

Тя продължи да ги гледа, но те нито продумваха, нито помръдваха. Стояха, застинали неподвижно, сякаш бяха восъчни фигури, оставени на прага от някой, който си прави шега. И двамата държаха свалените си каски с две ръце.

— Какво има? — попита Анна.

И двамата бяха млади, с ръкавици до лактите. Зад тях се виждаха огромните им мотоциклети, подпрени в края на тротоара. Върху мотоциклетите се сипеха падащи листа, вятърът ги подемаше по тротоара и цялата улица бе огряна от жълтата светлина на ясната, ветровита септемврийска вечер. По-високият полицай притеснено пристъпи от крак на крак, след което попита:

— Вие ли сте госпожа Купър, мадам?

— Да, аз съм.

— Госпожа Едмънд Дж. Купър ли сте? — попита и вторият полицай.

— Да.

Изведнъж тя бавно започна да се досеща, че тези мъже, които не горяха от желание да обяснят появяването си, нямаше да се държат така, ако не им предстоеше да изпълнят някакво неприятно задължение.

— Госпожо Купър — чу тя да казва единият, и както го изрече тихо и внимателно, като на болно дете, тя веднага разбра, че ще й съобщи нещо ужасно.

Обзе я панически страх и тя попита:

— Какво се е случило?

— Трябва да ви уведомя, госпожо Купър, че…

Полицаят замлъкна, а жената, втренчила поглед в него, усети как цялото й тяло под кожата се свива все повече и повече.

— … Че мъжът ви е претърпял злополука на шосето Хъдсън Ривър точно в пет и четиридесет и пет минути следобед и е починал в линейката на път за болницата…

Говорещият полицай извади портфейла от крокодилска кожа, купен от нея за Ед на двайсетата годишнина от сватбата, и Анна, протегнала ръка, за да го вземе, усети, че се чуди, дали портфейлът не е запазил топлината от гръдта на съпруга й, до която е бил съвсем наскоро…

— Ако можем да ви помогнем с нещо… — каза полицаят. — Да повикаме някого да поседи при вас, някоя приятелка или роднина…

Анна изпита чувството, че гласът му отслабва, после заглъхва напълно, и сигурно горе-долу тогава тя започна да пищи. Скоро изпадна в истерия и полицаите се видяха в чудо да я успокояват, докато четирийсет минути по-късно не пристигна лекарят и не й сложи някаква инжекция на ръката.

Но когато се събуди на следващата сутрин, тя се чувстваше все така зле. Нито лекарят, нито децата й можеха да я вразумят по какъвто и да е начин, така че ако през следващите няколко дни не й бяха давали непрекъснато успокоителни, тя положително щеше да посегне на живота си. В кратките периоди на прояснение между вземането на лекарствата тя се държеше като умопобъркана, викаше мъжа си по име и му казваше, че ще отиде при него при първа възможност. Ужасно беше да я слушаш. Но в оправдание на поведението й веднага трябва да се подчертае, че тя не беше изгубила един обикновен съпруг.

Анна Грийнуд се омъжи за Ед Купър, когато и двамата бяха на осемнайсет години, и през съвместно прекараното време те стигнаха до такава близост и толкова бяха зависими един от друг, че е невъзможно да се опише с думи. С всяка изминала година любовта им ставаше все по-силна и всеобхватна, а към края се бе извисила до такъв абсурден връх, че двамата смятаха за непоносима всекидневната раздяла, когато Ед тръгваше за работа сутрин. Когато съпругът се връщаше вечер, той тичешком обикаляше къщата, за да намери жена си, а тя, чула затварянето на входната врата, оставяше всичко и също хукваше да го види — тичаше презглава, безразсъдно и с все сила, и го спираше насред стълбите, на площадката между етажите или между кухнята и антрето, а когато се срещнеха, той я прегръщаше, милваше и целуваше безкрайно дълго, сякаш бяха младоженци. Прекрасно наистина. Напълно невероятно и толкова прекрасно, че човек почти разбира защо Анна нямаше никакво желание и интерес да продължи живота си в свят, където съпругът й вече не съществува.

Откакто се случи нещастието, трите й деца: Анжела (двайсетгодишна), Мери (на деветнайсет) и Били (на седемнайсет и половина) не се отделяха от нея. Те обожаваха майка си и нямаха никакво намерение да допуснат нейното самоубийство, ако това бе възможно. Стараеха се усърдно и отчаяно да я убедят, че животът продължава да има смисъл и само благодарение на тях тя накрая успя да се отскубне от този кошмар и бавно да се завърне в действителността.

Четири месеца след катастрофата лекарите заявиха, че положението е почти овладяно, и Анна отново се зае, макар и доста равнодушно, с всекидневните грижи по домакинството, с пазаруване и готвене за порасналите деца.

Но какво се случи по-нататък?

Преди да се стопят зимните снегове, Анжела се омъжи за един млад господин от Роуд Айланд и се премести в предградията на Провидънс.

Няколко месеца по-късно Мери се омъжи за светлокос исполин от град на име Слейтън в щата Минесота, поради което напусна завинаги семейното гнездо. И макар, че сърцето на Анна отново бе започнало да се разбива на късчета, тя с гордост си мислеше, че нито една от дъщерите й нямаше каквато и да е представа какъв е бил бракът на родителите.

(— О, мамо, нали е чудесно?

— Да, миличка, според мене това е най-хубавата сватба на света! Вълнувам се може би повече от тебе!

И т.н., и т.н.)

Накрая, като капак на всичко, любимецът й Били, току-що навършил осемнайсет години, замина за първия си студентски семестър в Йейл.

Изведнъж Анна остана да живее в съвсем празна къща.

Чувството беше ужасно: след двайсет и три години деен, наситен и приказен семеен живот да слизаш сутрин сама на закуска в трапезарията, да седиш сред безмълвието с чаша кафе и филия препечен хляб и да се чудиш какво да правиш през деня, който те очаква. Да седиш в стаята, където е звучал толкова смях, празнували сте рождени дни, украсявали сте коледни дръвчета, получавали сте толкова подаръци, а сега е толкова студено и тихо. Въздухът всъщност е затоплен и температурата е нормална, но въпреки това мястото те кара да трепериш. Стенният часовник е спрял, понеже досега друг е имал грижата да го навива. Един стол се е разкривил, ти го гледаш и се чудиш защо едва сега го забелязваш. А когато вдигнеш очи от него, изведнъж те обзема паническото чувство, че четирите стени неусетно и много, много бавно се приближават към тебе.

Отначало Анна занасяше чашата кафе до телефона и започваше да звъни на приятелките си. Но всичките й приятелки си имаха съпрузи и деца, и макар че се държаха сърдечно и весело, доколкото бе възможно, просто не бяха в състояние още рано сутринта да отделят време за много приказки с една самотна съседка. Тогава Анна започна да се обажда на омъжените си дъщери.

Те също винаги се държаха мило и дружелюбно, но много скоро Анна долови внезапна промяна в отношението им към нея: тя вече не заемаше главно място в живота им. Сега те си имаха съпрузи, за които отделяха всичкото си внимание. Без да я обиждат, те вече твърдо поставяха майка си на заден план. Това потресе Анна, но тя разбираше, че дъщерите й са прави. Напълно прави. А тя нямаше основание да извършва посегателство върху живота им и да им създава чувство за вина, че я пренебрегват.

Редовно се виждаше с доктор Джейкъбс, но той с нищо не й помогна. Караше я да говори и тя правеше усилия, а понякога и той държеше малки речи, пълни с остри подмятания за секса и сублимацията. Анна изобщо не разбираше накъде клони лекарят, но изглежда лайтмотивът му беше, че тя трябва да си намери

Вы читаете Финалният акорд
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×