— Да, шефе. Извинете.
— Бягали ли сте?
— Бях отсреща на улицата, да изпия едно кафе.
— Е, откриха ли Вейрак?
— Не, не вярвам. В седем и половина нямаше никакви сведения.
— Можете да подремнете час-два.
— Няма да откажа… Но ако открият министъра, докато аз…
— Вашите хора ще ви събудят, по дяволите!
— Благодаря ви, шефе. Откъде се обаждате, ако не е тайна?
— От Париж, естествено!
Трънливият хълм се намираше на по-малко от километър от Пон дьо Дийо, над странноприемницата на Пейре. Жан Вейрак бе седнал под голям дъб, който разпростираше нежната си като коприна сянка над напуканата земя, скосената трева, бодливите растения и ниските храсти. Селската камбана отдавна бе била обед. Мъглата смекчаваше слънчевата светлина, но лепкава жега тегнеше над оголените от сушата склонове.
Жан вървя цели часове през хребетите, скита се между червените острови на махалите и зелените архипелази на елховите горички, сред лабиринт от скали и трънаци, в който се преплитаха пресъхнали поточета и забравени пътеки… Бе бродил цяла нощ и цяла сутрин. Беше изминал над двайсет километра от алжерската гора до Пон дьо Дийо. Дълъг бе този път.
Твърде дълъг път.
И знаеше, че вече нищо нямаше да е както преди.
Краката му бяха натежали и ходилата му се бяха покрили с пришки, но той бе обзет от някаква ведрина, присъща на по-друга възраст. Връщаше се у дома след невероятно пътешествие из собствената си съдба. Струваше му се, че приключението лази нощ бе последната необходима брънка от една дълга верига.
Затваряше очи, като се опитваше да си представи друг живот. Затваряше очи, за да прогони лятото — лъжливото лято на успеха. Изпълваше го тиха тъга, пропита с наслада и вдъхновение. Сега вече във вените му течеше зимният студ. Бе затворен в мръсен, лепкав и полуразложен свят, който се разкапваше в гнилоч при първите летни дни. Но той вече не принадлежеше изцяло на този свят. Чувстваше се освободен. Все едно че обвивката, която стягаше истинската му същност, се бе пръснала благодарение на бурята. И вече не се страхуваше… Изправи се. Часовникът му бе спрял. В зенита си слънцето смазваше сенките. Преди колко ли време камбаната би обед? Жан сви рамене. Времето бе вече без значение. Пред него градът се виеше между отвесните скали като в гънките на колосана тога. Приличаше на стара дама, която са стиснали за гърлото и тя протяга шия колкото се може повече, за да поеме няколко глътки въздух. Чудесно, красиво малко градче.
У дома съм — помисли си Жан. — Пристигнах.
Да, мисля, че пристигна — каза малкото момче, което от трийсет години го следваше навсякъде.
Пристигнах. Повече нищо не може да ме застигне.
Заспуска се по каменистия пряк път, който водеше до странноприемницата на Пейре. Небето отново се забулваше. Малки облачета постоянно се пръскаха на сива пара. Въздухът сякаш вреше. Господи, дано завали!
Разкопча яката на фланелата си и нави раздраните й ръкави. Измъкна от джоба лулата си, огледа я за момент и я пъхна в устата си. Пропуши отново преди няколко седмици, след като цели пет години напълно се бе отказал. Какво ли означава това? Зададе си въпроса, смучейки захабения и горчив мундщук. Е, може пък и нищо да не означава… Просто случайно откри лулата си в една кутия, когато Мариела се бе захванала с голямото разчистване. Нямаше нито запалка, нито кибрит. Все още не си бе възвърнал напълно навиците на пушач. Впрочем лулата бе празна и той нямаше тютюн. Няма значение… Все пак я остави в уста, за да залъже глада си… За щастие на няколко пъти успя да пие вода от полупресъхнали извори и не беше много жаден. Всичко е наред.
Кучето вълк на Пейре го позна и го посрещна с приятелско ръмжене. „Здравей, приятел!“ — отговори Жан. Влезе в странноприемницата през задния вход. С раздраното на ръкава сако, потънал в пот и прах, обезумял, усмихнат. Щеше да се срещне с приятелите си. Застина в края на коридора. В него бе впил поглед някакъв човек, който явно го очакваше. Не го позна веднага. Загорялото лице, твърдият поглед, приветливият и същевременно властен вид му бяха познати. Но първото нещо, което му направи силно впечатление, бе оранжевата фланела. Същата фланела, каквато носеше в деня, когато срещна Мариела…
Господин държавният секретар Вейрак! За малко не избухна в смях. Значи това съм аз? Направи крачка напред и образът потрепна. Другият загуби част от увереността си. Втора крачка. Погледът на отсрещния се изцъкли от ужас. Чертите му се размиха.
Държавният секретар направи едва доловимо движение, за да се предпази или може би за да отрече, и изчезна. Жан влезе в кухнята.
Разнесоха се викове, възклицания. „Господин Жан!“. Вдигна се олелия от охкания и несвързани думи. Накрая изведнъж настъпи тишина. Пристигнах… Някой подаде стол и той се отпусна на него. Известно време не съзнаваше какво става и какво се говори наоколо. Над него се надвесваха лица. Усмихна се и се отпусна. До обонянието му достигна ароматът на пикантен сос и гладът изведнъж го изкара от вцепенението.
— …извикайте лекар!
Поклати глава. „Не за мен, чувствам се съвсем добре.“
Поиска да стане. Попречи му лекото виене на свят. Отново почти загуби съзнание.
— Пийте.
Погълна четвърт чаша от някаква сладникава, блудкава, отвратителна течност и му се повдигна.
— … се е случило, господин Жан?
— … не знаете ли последните…
— … министърът на телевизията…
Телевизия? Жан си помисли за Мариела и се извърна към телевизора. На екрана бавно преминаваха планински пейзажи под звуците на класическа музика и тихо изпълнявани военни маршове.
— … снощният преврат?
— Остави го на мира! Не виждаш ли, че…
Постепенно смисълът на последните думи, които чу, достигна до съзнанието на Жан Вейрак. Преврат? Преврат!
— В такъв случай не съм вече в правителството?
Веднага изпита странно чувство на облекчение. Е, случи се значи… Идваше му да се смее и да плаче едновременно. Животът му започваше.
На екрана планините изчезнаха и музиката спря. Непозната говорителка преглътна слюнката си и съобщи с остър глас: „Слово ще произнесе господин Реймон Катре, министър-председател на новото правителство.“
Последва „Марсилезата“.
Смахнат тип!
Жан се изправи — вече се държеше здраво на краката си — и обърна гръб на телевизора.
— Господин Пейре, бихте ли ме откарали в Рош?
— Веднага, господин Жан.
По пътя не говореха за преврата, а за сушата. Два месеца и половина без дъжд! А изворите практически не бяха подхранвани от миналата есен. Жан най-сетне си даде сметка до каква степен в областта липсваше вода. Природата на места съвсем се бе изродила.
— Е, господин Жан, сега вече мога ли да ви попитам… Опитите в Грама ли са причина за сухите бури?
— Боя се, че да — призна Жан.
— И нищо ли не може да се направи?
— При Катре ли? Още по-малко, отколкото преди!
