Как Лесньо си направи крила и последните му патила

Добри ЖотевКак Лесньо си направи крила и последните му патила

Крила с перушина

Вятърът — немирник стар —
хлопа, по вратите,
крушата го пъди с клони
и шуми сърдито.

Вятърът — немирник стар —
свива крехки клони,
през огради покрай сгради
десет шапки гони.
Свири в пукнати гърнета,
по стъклата чука,
гъне белите пранета,
громоли в олука.
Вдига прах пред всяка къща,
дърпа в миг забрадки,
край реката преобръща
непохватни патки.

Вятърът — немирик стар —
всичко живо смая,
даже скочи ненадейно
в Лесньовата стая.
Блъсна бялото перденце,
прахуляк навлече,
и подвикна: „Хей, момченце,
ставай, съмна вече!“

Но подвикнал, спря да вика —
във леглото няма никой!
Вятърът навън изтича,
тука-татък занаднича
и на края го набара
свит на завет до хамбара.
Сви над него, викна „уха“
и в лицето му задуха.
Лесньо скочи и измънка:
„Гледай ти, защо съм вънка?!
Хъм… От тате бе ме страх,
та навън преспах!
Но нали се вричах вчера,
нещо там да изнамеря? —
Исках с ум и много сръчно
да извърша дело мъчно!

Да, крила реших да правя
и със тях да се прославя!“

Лесньо се зарадва, стана,
вря се дълго из тавана
и от ниския балкон,
скочи с някакъв картон.
С ножица ръждива почна
да изрязва бавно, точно.
Много хубавичко става!
Много майсторска направа!
Станаха крила голями,
Лесньо важно ги презрами:
„Хубаво стоят, ура!
А отде пера?“

Постоя смълчан юнака.
Но защо ли се разтака?
Дето казва се — на крачка,
на тавана мъти квачка —
тя е кротка и добричка,
ще я пипне той сегичка!
Лесньо хлътна на тавана,
легналата квачка хвана
и с безжалостни ръце
я проскуба до перце.

Хукна квачката добричка
цяла гола-голеничка.
Но се стресна посред двора —
ще я видят птици, хора!
Ох, беда, натам-насам —
стана бедната за срам!

А на завет под балкона
с бузи зачервени
Лесньо двата си картона
сложи на колени.
Още пооряза, стана,
мери ги отново,