Питър замълча, мислейки си отново как бе започнало това проклето нещо. Друга болнична стая — опитваше се да утеши друга прекрасна жена, която умираше. Кръгът се бе затворил.
— Саркар Мухамед имаше право — трябваше да дойда при теб по-рано. Имам нужда от помощта ти, Сандра. Това трябваше да спре.
Питър въздъхна. Чудеше се откъде да започне. Бяха се случили толкова много неща.
— Ти знаеше ли — подхвана накрая той, — че е възможно да се проследи всяка неутрална мрежа в човешки мозък и да се създаде точно копие на индивидуалния човешки ум вътре, в компютъра?
Сандра поклати глава.
— Е, това е напълно възможно. Нова техника. Саркар Мухамед е един от пионерите в тази област. Какво би казала, ако ти съобщя, че моят мозък е бил проучен внимателно и след това са създадени негови копия?
Сандра вдигна вежди.
— Две глави… мислят винаги по-добре… от една.
Питър прие коментара й с крива усмивка.
— Може би. Макар че всъщност са били създадени общо три на брой копия на моя ум.
— И едно от тях… е извършило… убийствата?
Питър се изненада колко бързо Сандра успя да схване същността на случилото се.
— Да.
— Помислих си, че е… замесен… изкуствен интелект.
— Опитахме се да ги спрем — продължи Питър. — Ала не успяхме с никакви средства. Но поне сега зная кое от копията е виновно. — Той замълча. — Ще ти дам всичко от което се нуждаеш, Сандра, включително и пълен достъп до режим „Въпрос — Отговор“, с който е бил проучван мозъкът ми. Ще ме опознаеш в най- големи подробности — по-добре от всеки друг на света. Ще научиш как мисля и това ще ти даде необходимите знания, как да унищожиш копието-убиец.
Сандра леко вдигна рамене.
— Не мога да го направя — отвърна тя с тъжен, слаб глас. — Умирам.
Питър затвори очи.
— Зная. Ужасно, ужасно съжалявам. Но има начин, Сандра. И ти можеш да сложиш край на всичко това.
ГЛАВА 1
Сандра Файлоу изследваше спомените на Питър Хобсън.
Ужасът бе започнал през 1995-а, преди шестнадесет години. По това време Питър Хобсън все още не беше в центъра на острия спор за науката и вярата, който бе разтърсил света. Не, тогава той беше просто двадесет и шест годишен студент в университета в Торонто и работеше по темата си за получаване на магистърска степен в областта на биомедицинското инженерство. Студент, който щеше да изпита върховното сътресение на своя живот…
Телефонът в общежитието на Питър Хобсън иззвъня.
— Имаме си скапан труп — изпя гласът на Кофакс. — Съгласен ли си да го режем?
Скапан труп. Мъртъв човек. Питър се опитваше да привикне с коравосърдечието на Кофакс. Разтърка очи, опитвайки се да прогони съня.
— Д-да. — После се опита да придаде увереност на гласа си и добави — Разбира се. Съвсем естествено, ще го поема.
— Касапинът ще е Меймикониън — обясни Кофакс. — Ти ще следиш електрокардиограмите. Така ще можеш да избиеш голяма част от изискванията за часовете по практика.
Меймикониън. Хирург, работещ в областта на трансплантация на органи, специализирал в Станфорд. Над шестдесет годишен. Ръцете му бяха сигурни като на статуя. Щяха да изваждат трупни органи. За Бога, да. Щеше му се да участва в това.
— Кога? — попита Питър.
— След два часа — отвърна Кофакс. — Поддържат живота на хлапето. Нали плътта трябва да е свежа. Меймикониън е в Минесота и му трябват два часа, докато дойде и се приготви.
„Хлапе“ — беше казал Кофакс. Значи умираше някое дете.
— Какво се е случило? — попита Питър.
— Злополука с мотоциклет — хлапето било изхвърлено във въздуха и го е прегазил буик.
Тийнейджър. Питър поклати глава.
— Участвам — рече той.
— Операционна №3 — обясни Кофакс. — Подготовката започва след час. — После затвори телефона, а Питър побърза да се облече.
Питър знаеше, че не трябва да го прави, но не можеше да се сдържи. На път към операционната спря на гишето, допускащо персонала в Спешно отделение, и провери алуминиевите табели върху въртящата се поставка. Закърпваха някакъв тип, който се блъснал във витрина. И някакъв друг със счупена ръка. Плюс прободна рана от нож. Спазми в стомаха. А, ето.
Енцо Бандело, седемнадесетгодишен.
Злополука с мотоциклет, точно както беше казал Кофакс.
Една медицинска сестра се приближи до Питър и надникна над рамото му. Върху табелката с името й пишеше Сали Коън. Тя се намръщи.
— Бедното хлапе. Имам брат на същата възраст. — И след кратка пауза добави: — Родителите са в параклиса.
Питър кимна.
„Енцо Бандело — помисли си той. — Седемнадесетгодишен.“
Опитвайки се да спасят момчето, лекарите от травматологичния екип му бяха дали допамин и съзнателно го бяха дехитратирали; бяха се надявали, че по този начин ще намалят мозъчния оток, нормално свързван с тежка контузия на главата. Но прекалено голяма доза допамин би увредила сърдечния мускул. Според болничния лист в 2:14 часа през нощта те се бяха опитали да очистят организма му от него чрез вкарване на различни течности. Последните данни сочеха, че кръвното му налягане все още е прекалено високо — в резултат на допамина, — но скоро ще се понижи. Питър прехвърли няколко страници. Серологично изследване — Енцо не страдаше от хепатит или СПИН. Изследването на кръвта и данните за кръвосъсирването също бяха в рамките на нормалното.
„Идеален донор“ — помисли си Питър. Трагедия или чудо? Неговите органи щяха да спасят живота на десетина души. Меймикониън щеше да извади първо сърцето, операцията щеше да трае тридесет минути. След това черния дроб — за два часа. След това урологичният екип щеше да вземе бъбреците — още час рязане. След това роговиците на очите. После костите и другите тъкани.
За погребението нямаше да остане кой знае колко.
— Сърцето ще замине за Садбъри — подхвърли Сали. — Казват, че съвместимостта му с тази на пациента била отлична.
Питър постави болничния лист на въртящата се рамка и мина през двукрилите врати, които водеха до другите отделения в болницата. До операционна зала №3 имаше два еднакво непривлекателни маршрута. Той избра онзи, който минаваше край параклиса.
Питър не беше религиозен. Членовете на семейството му в Саскачеун бяха отколешни канадски протестанти. Питър бе стъпвал за последен път в църква по повод някаква венчавка, а преди това — за едно погребение.
От коридора видя родителите на Бандело — седяха на една от пейките. Майката тихо плачеше. Бащата я бе прегърнал. Беше човек със силен загар, облечен в карирана риза, по която се виждаха пръски от циментов разтвор. Може би беше зидар. Много италианци от неговото поколение в Торонто работеха по
