когато до сърцето няма да има приток на кръв. До Меймикониън имаше пластмасов контейнер, пълен с физиологичен разтвор. Сърцето щеше да бъде потопено там, за да се отстрани излишната кръв. След това щеше да бъде поставено в контейнер, пълен с лед, за да го откарат до Садбъри.
Меймикониън поиска друг скалпел и се наведе да среже перикардиума. И тъкмо когато острието потъна в мембраната, заобикаляща сърцето…
Гръдният кош на Енцо Бандело, който според закона бе мъртъв донор, се издигна силно.
От вентилационната дихателна тръба се откъсна въздишка.
След миг се чу втора.
— Господи! — прошепна Питър.
Меймикониън изглеждаше раздразнен. Скритите му в ръкавицата пръсти щракнаха към една от медицинските сестри.
— Още миолок!
Тя се приближи и направи втора инжекция.
Гласът на Меймикониън беше саркастичен:
— Я да видим дали ще успеем да довършим проклетата операция, преди донорът да стане и да си тръгне. Започваме ли, дами и господа?
Питър беше изумен. Меймикониън приключи с освобождаването на сърцето. Това означаваше, че вече не е нужен оператор на ЕКГ-осцилоскопа, така че Питър се качи в галерията и оттам продължи да наблюдава операцията по извличането на останалите органи. Когато всичко приключи, а тялото на Енцо Бандело беше зашито и препратено в моргата, Питър слезе зашеметен в стаята за измиване на хирургическия екип. Там беше Хуа — тъкмо сваляше ръкавиците си.
— Какво всъщност стана? — попита Питър.
Хуа го погледна уморено.
— Имаш предвид въздишките ли? — Тя сви рамене. — Това се случва доста често.
— Но Ен… но донорът беше мъртъв.
— Разбира се. Но ние поддържахме жизнените функции на организма му. Понякога има такава реакция.
— Ами… какви бяха тези инжекции? Какво е „Миолок“?
— Вещество, което парализира мускулите. Трябва да се инжектира, защото в случай, че пропуснем, коленете на донора понякога се вдигат към гръдния кош, когато започне операцията по освобождаването на органите.
Питър беше отвратен.
— Наистина ли?
— Аха — отвърна тя. — Просто днес Даян не си бе свършила добре работата и… Направо ме втриса, когато труповете започнат да мърдат по този начин, но това е трансплантационната хирургия, какво да се прави.
Питър носеше в портфейла си разписание на лекциите на своята приятелка Кейти Чърчил. Той беше първа година от магистратурата си, тя — последна от бакалавърската си степен по химия. След двадесетина минути Кейти щеше да приключи с последната си лекция за днес — полимери, и Питър я чакаше в коридора.
Лекцията свърши и Кейти излезе — бъбреше оживено с приятелката си Джасмин, която първа зърна Питър.
— О! — подхвърли тя с усмивка и дръпна Кейти за ръкава. — Я виж кой е тук! Самият прекрасен принц.
Питър й се усмихна за миг, но всъщност очите му търсеха единствено Кейти. Лицето на Кейти приличаше на сърчице, косата й бе дълга и черна, а огромните очи — сини. Тя се усмихна лъчезарно — както винаги, когато го зърнеше. Въпреки всичко, което бе видял този ден, Питър усети, че също се усмихва. Всеки път се случваше така. Между тях двамата протичаше електричество — Джасмин и другите им приятели често коментираха този факт.
— Оставям ви на мира, влюбени гълъбчета — рече Джасмин усмихнато.
Питър и Кейти й казаха „довиждане“, после се целунаха. В момента на този кратък контакт Питър почувства, че отново се зарежда с енергия. Вече три години ходеше с Кейти, но всяка прегръдка все още беше истинско чудо.
Когато се откъснаха един от друг, Питър попита:
— Какво смяташ да правиш до довечера?
— Мислех да се отбия до катедрата по изкуствата. Искам да видя дали няма да имам време за занятия по керамика, но това може да почака — заяви Кейти игриво. Всяка излишна флуоресцентна лампа над главите им бе угасена, за да се правят икономии, но усмивката на Кейти освети целия коридор. — Защо, какво предлагаш?
— Да дойдеш с мен в библиотеката.
Отново чудната й усмивка.
— Нито аз, нито ти сме особено тихи — подхвана Кейти. — Дори и да го направим някъде, където обикновено няма много хора — може би в сектора за канадска литература, шумът пак би обезпокоил доста хора.
Питър се разсмя и отново се наведе да я целуне.
— Може би след това — рече той. — Първо имам нужда от помощ за едно малко проучване. Моля.
Хванаха се за ръце и тръгнаха.
— Какво ще проучваме?
— Смъртта — отговори Питър.
Кейти разтвори широко очи.
— Защо?
— Днес присъствах на част от необходимия задължителен практикум, наблюдавах данните на ЕКГ- осцилоскопа по време на операция за освобождаване на сърце за трансплантация.
Очите й блеснаха.
— Звучи очарователно.
— Така беше, но…
— Какво „но“?
— Не мисля, че донорът беше мъртъв, преди да започнат да изваждат органите му.
— О, я стига! — възкликна Кейти, пусна ръката му и после леко го плесна по рамото.
— Говоря съвсем сериозно. Когато операцията започна, кръвното му налягане се повиши и сърдечният ритъм се усили. Това са класическите признаци на стрес — или дори болка. А те анестезираха тялото. Само си помисли: сложиха упойка на човек, за когото се предполага, че е умрял.
— Наистина ли?
— Да. И когато хирургът сряза перикардиума, пациентът се задъха.
— Боже мой! И какво направи хирургът?
— Нареди да инжектират още една доза мускулен парализатор, после продължи операцията. Изглежда, всички останали смятаха, че това е напълно в реда на нещата. Естествено, когато операцията завърши, донорът наистина беше мъртъв.
Излязоха от сградата „Лаш Милър“ и тръгнаха по улицата.
— И какво искаш да откриеш? — попита Кейти.
— Искам да разбера как определят, че някой е мъртъв, преди да започнат да изваждат органите му.
След около час Кейти влезе в кабината в библиотеката, където седеше Питър, и каза:
— Намерих нещо.
Той нетърпеливо вдигна глава.
Тя притегли един стол, седна до него и сложи в скута си някакъв тежък том.
— Това е книга, описваща всички процедури при трансплантация на органи. Проблемът при подобен род операции е, че никога не прекратяват изкуственото поддържане на жизнените функции на тялото. Ако го
