стените бяха закачени много цветни графики.
Юра мълчаливо внесе куфара и излезе, а Павел Николаевич остана да се преоблече. Старшата сестра отново се приготви да отиде до някъде, но в същия момент се приближи Капитолина Матвеевна.
— Момиче, вие винаги ли така бързате?
— Даа…
— Как се казвате?
— Мита.
— Странно име. Не сте ли рускиня?
— Немкиня…
— Вие ни принудихте да чакаме.
— Извинете, моля ви. Аз сега…
— Искам, Мита, да знаете. Моят мъж… е заслужил човек, много ценен работник. Казва се Павел Николаевич.
— Павел Николаевич… Добре, ще запомня.
— Разбирате ли, той е свикнал да се грижат за него, а сега страда от сериозна болест. Не би ли могло да се назначи на постоянно дежурство при мъжа ми някоя сестра?
Върху и без това неспокойното лице на Мита премина сянка на загриженост. Тя поклати глава.
— При нас освен операционните има три дежурни сестри на шестдесет души. А през нощта са само две.
— Ето, виждате ли! Ще умираш, ще викаш и никой няма да те чуе.
— Защо мислите така? При всеки отиват.
(При „всеки“… След като говореше така, имаше ли смисъл да й се обяснява?)
— И отгоре на това вашите сестри работят на смени?
— Да, по дванадесет часа.
— Но това е ужасяващо! Аз самата и дъщеря ми постоянно бихме дежурили! Бих намерила човек, който да не се отделя от леглото на мъжа ми, за своя сметка, но ми казват, че и това не трябва да правя…
— И аз мисля, че е невъзможно. Не го е правил никой досега. А и в стаята няма място дори за стол.
— Боже мой, представям си що за стая е това! Трябва да я огледам! С колко легла е?
— С девет. Поне веднага ще бъде настанен на легло, защото при нас обикновено на болните се налага да лежат по стълбищата и коридорите, докато се освободи легло.
— Все пак ще ви помоля, тъй като вие познавате хората си и ще ви бъде по-лесно да уредите… Намерете някоя сестра или санитарка, която да оказва на Давел Николаевич не само формално внимание… — Тя вече бе отворила голямата си черна дамска чанта, от която извади три банкноти от по петдесет рубли.
Стоящият недалеч от тях мълчалив син се обърна.
Мита скри и двете ръце зад гърба си.
— Не, не… Такива поръчения…
— Но аз не ги давам на вас! — опита се да пъхне в джобчето на халата смачканите банкноти Капитолина Матвеевна. — След като това не може да стане по каналния ред… Плащам за труда! А вас ви моля само да бъдете любезна да ги предадете!
— Не, не… — уплашено я гледаше сестрата. — У нас не е прието…
Шперплатовата врата се отвори със скърцане и от стаичката под стълбището излезе Павел Николаевич в нова зелено-кафява пижама и в топли домашни пантофи, обшити около глезена с кожа. Върху плешивата му глава имаше, нова малинова тюбетейка. Сега, когато Павел Николаевич бе без зимната си дреха и шала, особено грозно изглеждаше оголената отстрани на шията подутина, голяма колкото юмрук. Той вече и главата си не държеше изправена, а леко наведена надясно.
Синът отиде да събере в куфара свалените дрехи, а прибралата парите си Капитолина Матвеевна погледна тревожно мъжа си.
— Няма ли да ти бъде студено така? Трябваше да купим топъл халат. Ще донеса. Тук е шалът. — Тя го извади от джоба. — Сложи го на врата си, за да не настинеш! — В кожената си шуба Капитолина Матвеевна изглеждаше вече три пъти по-едра от мъжа си. — А сега върви в стаята да се настаниш. Извади продуктите, огледай се, помисли какво още ти е нужно, а аз ще те чакам тук. Когато слезеш, ще ми кажеш, а аз вечерта ще ти донеса всичко необходимо.
Тя не губеше самообладание никога, всичко успяваше да предвиди предварително; бе истински другар в живота. Павел Николаевич с благодарност я погледна, после премести погледа си към сина.
— Значи заминаваш, Юра?
— Влакът е довечера, татко.
Юра се приближи. Той се държеше с баща си почтително, но както винаги равнодушно; дори и сега, когато се сбогуваше с баща си, който оставаше в болницата, държането му бе същото. Всичко приемаше омекотено.
— Така, сине. Това е първата ти сериозна командировка. Подбери си веднага подходящо поведение. И никакво благодушие! То е най-голямата ти слабост! Винаги помни, че ти не си просто Юра Русанов, не си частно лице, а представител на за-ко-на! Разбираш ли?
Не бе известно дали Юра разбира или не, но сега на Павел Николаевич му бе трудно да намери точните думи. Мита се суетеше, желаейки час по-скоро да си отиде.
— Ще почакам с мама — усмихваше се Юра. — Ти върви, засега няма да се сбогуваме…
— Ще стигнете ли сам? — попита Мита.
— Боже мой, човекът едва се държи на краката си! Нима вие не можете да го отведете до леглото му? Поне да занесете чантата му!
Павел Николаевич осиротяло погледна близките си, отстрани ръката на Мита и като се хвана здраво за перилата, започна да се изкачва по стъпалата. Сърцето му заби силно, но не само от изкачването. Изкачваше се така, сякаш на трибуната го очакваше… как се казваше… гилотината.
Старшата сестра, изпреварвайки го, изтича с чантата на горния етаж, където извика името на някаква Мария, и преди Павел Николаевич да достигне до първата площадка, слезе по другото стълбище и излезе от отделението, сякаш за да покаже на Капитолина Матвеевна в ръцете на какви сръчни хора е попаднал мъжът й.
А Павел Николаевич бавно стъпи на голямата стълбищна площадка, каквито има само в старинните здания. Там, без въобще да пречат на движението, бяха сложени две легла, на които лежаха болни, и две нощни шкафчета. Един от пациентите вероятно бе много зле, защото на лицето му имаше кислородна маска.
Като се стараеше да не гледа безнадеждно болния, Русанов се обърна и продължи да се изкачва, забил поглед в последното стъпало. Но в края на изпитанието не го очакваше радост: на втория етаж стоеше сестрата, към която Мита се бе обърнала с името Мария. Върху смуглото лице, напомнящо икона, нямаше и следа от състрадание. Висока, слаба и с плоски гърди, тя го чакаше като войник и веднага тръгна да му покаже къде да се настани. Прекосиха вестибюла, в който също имаше няколко легла с болни. В тъмния ъгъл бе поставена масичка за сестрата с постоянно запалена настолна лампа, а до нея голям шкаф с матови стъкла и червен кръст. Мария спря пред отворената врата и посочи с дългата си ръка.
— Второто легло до прозореца.
И веднага побърза да си отиде — неприятна черта от атмосферата на болниците, където никой не си прави труда да поостане и да поговори с пациента, след като е изпълнил задълженията си.
Двете крила на прозореца на болничната стая, която по-скоро приличаше на зала, бяха постоянно отворени, но въпреки това, прекрачвайки прага, Павел Николаевич усети влажния, застоял, отчасти смесен с острата миризма на лекарства въздух, който бе направо мъчителен за неговото чувствително обоняние.
Болничните легла бяха разположени напряко на стените, на разстояние колкото ширината на шкафче едно от друго, а между редиците легла едва можеха да се разминат двама души.
По средата на тази пътечка стоеше набит широкоплещест болен в пижама на розови ивици. Шията му — до самата месеста част на ушите — бе толкова плътно стегната от дебел пласт бинтове, че не можеше свободно да движи голямата си глава с буйни коси.
