който пленява ухото. Ала ето че стигнахме в двора на стария замък, който има също такъв див и старомоден вид, както и обитателите му. Трябва да знаете, че в Озбълдистън Хол не се държи много на облеклото; но аз трябва да сваля тези дрехи, които са тъй неприятно топли, а и шапката ми пречи на главата — продължи весело момичето, като свали шапката и разтърси обилните си черни къдрици, които то, полуусмихнато, полузачервено, раздели с тънките си бели пръсти, за да ги отмахне от красивото си лице и проницателните си бадемови очи. Ако имаше някакво кокетство в този жест, то беше добре прикрито от небрежното безразличие на държането му. Не можах да се въздържа да не кажа, че „ако се съди за семейството от това, което виждам, предполагам, че грижата за облеклото е съвсем излишна“.
— Много любезно; макар че може би не би трябвало да разбера в какъв смисъл го казвате — отговори госпожица Върнън. — Но вие ще видите още по-добро оправдание за известна небрежност, когато се срещнете с Орсоните40, между които ще живеете и чиито фигури никакъв тоалет не може да оправи. Но както казах преди, старият звънец за вечеря ще избие или по-скоро ще издрънчи — защото той се спукал в деня на пристигането на крал Уили41 и чичо ми, от уважение към пророческия му дар, не позволил да го поправят. Затова, моля ви се, дръжте ми коня като покорен рицар, докато изпратя някой по-скромен слуга да ви отмени.
Тя ми подхвърли поводите, сякаш се познавахме от детинство, скочи от седлото, изтича през двора и влезе в една странична врата, като ме остави изпълнен с възхищение от красотата й и удивен от прекомерната й откровеност, още по-необикновена в едно време, когато законите на вежливостта, които идваха от двора на великия монарх Луи XIV, налагаха на нежния пол необикновено строго приличие. Аз останах в твърде неудобно положение сред двора на стария замък, яхнал един кон и държейки друг с ръка.
Сградата представляваше малък интерес, дори и да бях в настроение да я разглеждам внимателно; страните на четириъгълния двор бяха застроени с постройки в различен архитектурен стил и със своите решетъчни прозорци с каменни прегради в средата, с издадените си кулички и масивни корнизи напомняше вътрешния двор на манастир или някой от по-старите и по-скромни колежи в Оксфорд. Опитах се да извикам някой слуга, но известно време никой не ми се обади; това беше още по-неприятно, тъй като виждах, че съм предмет на любопитство на няколко слуги, мъже и жени, в различни части на сградата, които подаваха навън глави и пак ги дръпваха навътре като зайци в зайчарник, преди да успея да привлека вниманието им. Връщането на ловците и хрътките ме избави от неудобното положение; макар и с известна трудност, успях да накарам един слуга да ме освободи от грижата за конете и друг един глупав дръвник да ме заведе при сър Хилдебранд. Той ми направи тази услуга със същата охота и готовност, която би проявил някой селянин, принуден да стане водач на вражески патрул; трябваше да внимавам да не ме изостави някъде из лабиринта от ниски сводести коридори, които водеха в „Стън Хол“, както го наричаше той, където трябваше да бъда въведен при благородната особа на чичо ми.
Все пак най-после стигнахме в една дълга сводеста стая, постлана с плочи, където редица дъбови маси, твърде масивни по тежест и размер, за да бъдат някога размествани, бяха вече сложени за вечеря. Тази старинна стая, която е била свидетелка на пиршествата на няколко поколения Озбълдистъновци, носеше следи и от успехите им в лова и други подобни забавления. Огромни еленови рога, може би трофеи от лова в Чеви Чейс42, бяха наредени край стените, а помежду тях имаше препарирани язовци, видри, белки и друг дивеч. Между останки от стари брони, служили навярно в борбите срещу шотландците, висяха по-ценените оръдия на „горската война“43 — лъкове, различни пушки, мрежи, въдици, копия за видри, ловджийски колове и много други необикновени оръдия и инструмент за улавяне или убиване на дивеч. Няколко стари картини, потъмнели от пушек и изцапани с бира, висяха по стените; те изобразяваха рицари и дами, без съмнение почитани и славени на времето си; рицарите гледаха страшно намръщени изпод огромната растителност от перуки и бради; а дамите бяха устремили с все сила възторжения си поглед към розите, които размахваха в ръце.
Едва бях имал време да погледна тези неща, когато дванадесетина слуги, облечени в синьо, се втурнаха в стаята с голям шум и врява; всеки се занимаваше повече с това да дава нареждания на другите, отколкото да си гледа своята работа. Едни от тях носеха пънове и цепеници за огъня, който пращеше, пламтеше и се издигаше нагоре по един огромен комин, с отвор достатъчно голям, за да се намести каменна пейка в обширния му свод; над него имаше огромен тежък корниз, на който се хилеха и подскачаха хералдически чудовища, изваяни от червен камък от изкусната ръка на някой нортъмбрийски скулптор, но сега покрити като с черен лак от пушека на вековете. Други от тези старовремски слуги носеха огромни димящи блюда с богати ястия; трети пък донесоха чаши, шишета, бутилки, дори бурета с питие. Всички тропаха тежко, ритаха се, бутаха се, блъскаха се и с невъобразим шум успяваха да свършат невъобразимо малко работа. Най-после, когато след всевъзможни усилия вечерята беше наредена на масата, „глъч на хора и кучета“, плющене на бичове, за да се сплашат последните, силни и високи гласове, стъпки от тежко подковани ботуши, каквито се носеха по него време и звучаха като стъпките на статуята от пиесата „Festin de pierre“44, известиха за пристигането на тези, за които се правеха приготовленията. Глъчката между слугите по-скоро се увеличи, отколкото да стихне, когато наближи критичният момент — едни викаха на други да бързат, други пък — да не се притесняват, едни подканяха другите да се дръпнат настрана и да сторят път на сър Хилдебранд и младите господари, други пък — да застанат около масата точно на пътя им; едни викаха да се отвори, други да се затвори една голяма двукрила врата, която отделяше залата от нещо като галерия или както разбрах после, приемна, украсена с черна ламперия. Най-после вратите се отвориха и в залата се втурнаха кучетата и хората — осем кучета, семейният свещеник, селският лекар, шестимата ми братовчеди и чичо ми.
Глава VI
Ако сър Хилдебранд не бе побързал много да поздрави племенника си, за чието пристигане трябва от доста време да е бил уведомен, той имаше сериозни извинения за това.
— Щях по-рано да дойда да те видя, младежо — извика той, като ми разтърси грубо ръката и сърдечно ми пожела добре дошъл в Озбълдистън Хол, — но по-напред трябваше да се погрижа да се приберат кучетата. Добре дошъл в замъка, момчето ми. Ето братовчед ти Пърси, братовчед ти Торни и братовчед ти Джон, братовчедите ти Дик и Уилфред и — чакай, къде е Рашли? А, ето го Рашли — дръпни се настрана, дългучо Торни, да видим малко брат ти. Значи, баща ти най-после си спомни за стария замък и за стария сър Хилдебранд — по-добре късно, отколкото никога. Бъди добре дошъл и това е. Къде е моята малка Дай? Ето я, идва — това е племенницата ми Дай Върнън, дъщеря на брата на жена ми — най-хубавото момиче из нашите долини, колкото и да са красиви другите. А сега хайде на масата.
За да добиете известна идея за човека, който говореше така, драги Трешъм, трябва да си представите мъж на около шестдесет години, облечен в ловджийски костюм, някога богато украсен с ширити, чийто блясък беше вече потъмнял от много ноемврийски и декемврийски бури. Сър Хилдебранд, въпреки сегашното си рязко и безцеремонно държане, в известен период от живота си бе познавал дворцовия и военния живот; беше служил като офицер в армията, разположена на Хаунслоу Хийт, преди Революцията и може би
