От другата страна на тихия площад висок мъж с приведени рамене стоеше притаен в тъмното преддверие на някаква къща и оглеждаше улицата със зорки очи.

А, ето я — малко преди пресечката!

Тънките му устни се изкривиха в зловеща усмивка. Личеше, че е останала без сили. Господи, трябваше само да стои наблизо и да чака.

Тихо се заизмъква от входа, но ожули лакътя си в рамката на вратата. Болката го прониза чак до пръстите. Изруга под нос и разтърка удареното място. Спомни си неочакваната яростна съпротива на жертвата си предния ден. Кучката едва ли го беше намушила с игла за шапки. Сигурно се бе въоръжила с нож.

О, той щеше да я накара да си плати, и то скъпо да си плати за това. Томас Крейтън тихо изпсува.

Подуши мразовития и влажен въздух. Сигурно щеше скоро да завали сняг, освен ако усетът му не го беше излъгал. А един снеговалеж щеше да улесни работата му.

Със студена усмивка той смъкна козирката на шапката си още по-ниско и потъна във ветровитата нощ.

* * *

Следяха го, беше сигурен.

Докато се движеше, ръцете му не помръдваха под елегантната черна кадифена пелерина. Беше едър мъж, но походката му беше неочаквано грациозна. Леко извърнал глава, той се взираше в сенките по отсрещната страна на улицата.

Как не беше забелязал по-рано? За тази небрежност сигурно допринасяха двете бутилки портвайн и чудесната вечеря — фазан, пълнена чучулига и сливов пай в най-закътания ресторант на Джърмин стрийт.

Помисли си, че напоследък е станал доста мързелив и проявява небрежност в късните вечерни часове. А Лондон не беше безопасно място за непредпазливите.

Свъсил вежди, той дръпна верижката на часовника изпод пелерината си и погледна циферблата на мъжделивата светлина от фенера. Десет и десет. Все още имаше време да се поразходи.

Имаше достатъчно време, за да подреди добре глупака, който го следеше.

Продължи по улицата, без да бърза. Черните дрехи и тюрбанът от пурпурен сатен му придаваха странен вид. Някой друг би изглеждал смешен в такова облекло, но мъжът носеше дрехите си съвсем естествено. Може би това идваше от уверената походка или от достойнството, което се излъчваше от всяко негово гъвкаво движение.

Тази вечер раджата на Ранапур реши да бъде по-внимателен. Стисна здраво бастуна, скрит под елегантната пелерина. Ако беше в Цейлон, би се освободил много лесно от преследвача си. Един изстрел — и той щеше да забрави за преследването, или щеше да замлъкне завинаги.

Но това беше Лондон — средище на културата в царството на най-цивилизованата от всички монарси — кралица Виктория. За съжаление, тук не се гледаше с добро око на такива крайни мерки за защита.

Затова високият мъж реши, че трябва да действа по-ловко.

Когато минаваше под светлината на един уличен фенер, големият колкото яйце сапфир върху тюрбана му заискри със синкави отблясъци.

Беше лудост, разбира се, да не вземе карета, но тъмноокият пришълец искаше тази вечер да се поразходи. Беше полезно за тялото, а в същото време можеше спокойно да се потопи в тишината на нощта.

Само след няколко дни отново щеше да отпътува на Изток.

Но сега искаше да походи пеша, да се опята да запомни хубавите неща и да забрави за всичко останало. Смуглото му лице се намръщи.

Jo hoga, so hoga1. „Каквото е писано, ще стане“ — промърмори на себе си раджата на Ранапур.

Късмет. Всичко в края на краищата опираше до това.

Той видя стройният мъж със нахлупена над очите шапка да излиза от един вход в другия край на улицата, но с нищо не показа, че го е забелязал.

Раджата с нищо не се отличаваше от многобройните богати чужденци, гостуващи в Лондон, които се разхождаха вечер по улиците на града. Освен с напрегнатите мускули и решителните очи.

Но неговите приятели в Цейлон добре знаеха, че това леко стягане на долната му челюст вещае сигурна опасност.

Всъщност раджата на Ранапур вече нямаше приятели — нито в Цейлон, нито някъде по света.

Проклетият рубин беше една от причините за това.

* * *

Тя чувстваше присъствието му, усещаше близостта му с настръхналата си кожа.

Залиташе и се препъваше срещу вятъра, като се опитваше да потиска надигащия се страх.

Знаеше защо я преследват. Осъзнаваше огромната важност на тайната, заключена в сърцето й.

Тази тайна можеше да свали крале от трона им, можеше да разгори пламъците на войната.

А имаше хора, готови да убиват, само и само да я притежават. Те вече бяха убивали.

Тъкмо наближаваше следващата пресечка, когато усети пробождане в хълбока. Внезапната разкъсваща болка я принуди да спре. С ръка на кръста, тя едва се добра до една декоративна ограда с изковани железни шипове и уморено се облегна на нея.

„Не мисли за това“, каза си тя. „Изхвърли го от главата си. Дядо ти те научи как да го правиш. Не е възможно да си го забравила толкова бързо.“

Тревожните й очи се насълзиха за миг. Спомни си за дядо си, който сега седеше в своя кабинет в безопасност и може би разлистваше някоя от онези странни книги. Припомни си бъркотията, гневното удряне по вратата, тежките стъпки в коридора…

Малко оставаше и те щяха да изтръгнат тайната от него. Само един поглед към техните сурови и неумолими лица беше достатъчен на Барет да проумее, че разбирателство с тях и с чудовището, което ги беше пратило, е немислимо.

Не, връщане назад нямаше. Не и сега. А може би и никога.

Зад нея дебнеше студена безпощадна омраза, готова да унищожи всичко, до което се докосне. И тя наистина щеше да погуби дядо й, ако Барет не бе успяла да отклони нападателите.

Мразовитият влажен вятър шибаше лицето й и развяваше черния й воал на всички страни. С присвити очи Барет внимателно огледа тесните мрачни улици и дългата тухлена фасада, която се губеше в далечината.

Някъде зад нея градушка от малки камъчета се удари в оградата и звукът сякаш експлодира в мрака. Пребледняла, Барет рязко се обърна.

Зад нея нямаше никого.

Само сенки, всяващи ужас.

Със зловещите пипала страхът беше стиснал гърлото й и се опитваше да парализира мозъка й.

Милостиви Боже, колко още трябваше да върви?

С разтреперани пръсти загърна още по-плътно наметалото си и се приведе напред срещу засилващия се вятър.

Тя побягна с всички сили, обзета от отчаяние, сякаш изведнъж пред нея се беше разтворила адска бездна.

И до известна степен това наистина беше така.

* * *
Вы читаете Рубинът
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×