Перлата на любовта

— Т-тони! — Това беше вик на изумление, шокиращ вик на необуздана наслада.

Този вик накара Тъмнокосата да пламне цялата. Но те ще…

След миг гласът на Жермен се стопи в тишината, а мъжественият й покровител изстена при освобождението си.

Скрита и без да издава звук, Тъмнокосата се опитваше да укроти сърцето си. В крайна сметка тя имаше по-важни грижи от сексуалните занимания на порочната английска аристокрация!

Но сякаш все не успяваше да го осъзнае…

* * *

Цареше тишина. Най-сетне Тъмнокосата се изправи и се протегна като котка. Предпазливо надникна от скривалището си. Кадифената завеса леко се полюшваше от вятъра. Тя се шмугна в съседната стая и замръзна.

Беше елегантно обзаведена стая — с копринени тапети, гравюри в позлатени рамки и два тапицирани с кадифе фотьойла.

Ала не мебелите приковаха погледа й. Нито пък гравюрите със съмнителна художествена стойност.

Изумена, тя не откъсваше очи от двете тела сред разхвърляните чаршафи. Русата жена леко похъркваше. Партньорът й спеше свит, смачкал възглавницата на топка под врата си.

Като омагьосана, Тъмнокосата гледаше мускулестите ръце и бронзовата гръд, гъсто покрита с тъмнеещи златисти косъмчета. Единият крак на мъжа бе свит и потъваше в белите дипли на чаршафите. Прасците бяха изящни, но яки и гъвкави като въжета. Беше неописуемо красив.

С опитно око Тъмнокосата изучаваше стегнатата плът и се питаше как графът успяваше да поддържа тези прекрасни мускули. Беше толкова невинна, че дори не помисли за упражнението, на което току-що бе станала свидетел, което представляваше достатъчно натоварване.

Порив на вятъра разлюля пердето. Мъжът в леглото се размърда, прокара ръка по челото си и се обърна по гръб.

Лицето на Тъмнокосата пламна.

Милостиви Боже, той беше напълно…, тоест мъжът нямаше нищо… Тя се изчерви и извърна очи. Разтреперана, запретърсва стаята — от затрупаната с вещи тоалетна масичка до открехнатия гардероб в ъгъла.

Ала не намери това, което я интересуваше — безценната, обсипана със скъпоценни камъни книга, за която беше дошла.

Заля я вълна на безсилие. Още една прахосана нощ, още едно усилие без резултат. Ще успее ли да намери някога приказната книга на насладите или цялото това търсене е само една налудничава игра, замислена от враг на баща й?

А врагове имаше, Бог й е свидетел. Такива като португалския търговец, който така и не прости на баща й, че измъкна от него товара с краден женшен. Нищо, че не беше негов. Или пък французинът, който се опита да офейка с находките, плод на целогодишни разкопки на островите край южния китайски бряг. Двамата с баща й за малко да изтърват цяла лодка с прекрасен син и бял порцелан юн и няколко изключителни нефрита от епохата на Хан, преди да разкрият предателството му.

В последвалото сбиване французинът загуби три зъба. А гърбът му дълго щеше да носи белези от камшика на баща й.

Дали някой от тях не беше отвлякъл баща й, за да си отмъсти?

Все още не можеше да си отговори, макар че не мислеше за нищо друго през трите месеца, откакто пристигна вестта за отвличането му. Малко след това се получи и първото от серията анонимни писма, които я насочваха къде да търси единствения предмет, с който би откупила свободата на баща си.

Цената? Една книга. Книга, чиято стойност се равняваше на толкова скъпоценни камъни, колкото тежи човек. С подвързия от злато, обсипана с диаманти, с илюстрации, специално сътворени да възбуждат преситения апетит на императора, който бе вкусил от всички удоволствия и бе притежавал всички богатства, подвластни на четирите морета.

Книга, за която се говореше, че е на хиляда години, и чиито страници изтънчено разкриваха многообразието от пътеки към еротичната наслада. Тази книга бе единственото, което би откупило свободата на баща й.

Тъмнокосата се намръщи. Дявол да го вземе! Къде е проклетата книга?

Внезапно леглото изскърца и този звук прекъсна мислите й. Графът дрезгаво промърмори и се обърна на една страна. Под белите чаршафи се показа мускулесто загоряло бедро. Дългите пръсти на ръцете му обхванаха гърдата с напъпило розово зърно само на няколко сантиметра от лицето му.

Жермен въздъхна и се сгуши до него.

Милостиви Боже, не отново! Да не би тези двамата да са взимали сибирски женшен?

Обладана от ярост и някакво друго, много по-болезнено чувство, Тъмнокосата се обърна и тръгна към вратата. Увитите й стъпала се плъзгаха безшумно.

Стигна средата на коридора и чу зад себе си тихо проклятие.

— По дяволите, Жермен, умирам от студ. Пак ли си оставила някой отворен прозорец долу? Така всеки лондонски главорез и обесник ще цъфне на вратата ти.

Сърцето на Тъмнокосата подскочи, тя се метна към прозореца, бутна рамката и стъпи на перваза.

Завесите се омотаха около главата й и я обгърна тишина. Това й попречи да чуе шума зад гърба си по- рано.

— Пипнах ли те, малък негоднико! — Твърди като гранит пръсти сграбчиха раменете й и я заклещиха в рамката на прозореца. — Мислеше, че ще ме измамиш, нали?

Въздухът излетя със съскане от гърдите на Тъмнокосата. В следващата секунда тя се изви назад и се блъсна в стена от мускули.

Горещи, напрегнати мускули.

Замята се диво, опитвайки се да се отскубне от здравите като клещи пръсти, хванали китките й.

— Донеси свещ, Жермен!

По коридора се чу потропване на пантофки.

— Аз… аз идвам.

Тъмнокосата затвори очи и пропъди мисълта, че нападателят й е облечен само с тънък халат. Мили Боже, не бива да допуска да разбере коя е!

Затаи дъх и се отпусна напълно, без да се съпротивлява даже когато твърдите бедра на нападателя й я притиснаха до стената.

— Предаваш ли се? Идеята ти не е лоша, ако не искаш да ти строша ръката. Какво взе, малък обеснико? Сребро? Някоя от гривните на Жермен?

Ловко и безпристрастно жилавите му пръсти опипаха стегнатите в коприна бедра на Тъмнокосата и се напъхаха под пояса на широките й панталони. Дъхът й секна, когато едната му ръка се спусна по-ниско и докосна плоския й стегнат корем.

Тя възстанови дишането си и се помъчи да си припомни някой от по-язвителните изрази, които бе чувала в малката таверна на брега край кейовете на Макао:

— К’во, по дяволите, пра’иш? — изруга тя и диво се загърчи. — Мани мръсните си лапи!

— Дръзка малка драка — избоботи нападателят й. — Но ще видиш, че и аз не съм кротко агънце.

Ръцете му пуснаха кръста й и задърпаха копринената маска на лицето й. Мъжът смръщи вежди и затърси някакъв възел, за да я развърже.

— У-у-у! Боли! — Престори се, че не са й останали никакви сили. Гърлото й се сви, когато усети топлината на бедрата му, на твърдите му като въжета мускули, притиснати до тялото й. Долавяше смесено ухание — аромат на сапун, на цветен женски парфюм и миризма на пот.

Никога досега не бе стояла в такава близост с полуоблечен мъж, не бе усещала допира на всяко ребро, на бедрата.

Тони…

Очите й плувнаха в сълзи. Мъжът сви вежди.

— Жермен! По дяволите, донеси свещта!