научени от вашето детство. Вашият ред е нарушен, вашата вещ е похабена. Провинението е извършено от вашето дете, към чийто характер вие не можете да останете безразлични. Неизбежно е да се ядосате. Детето очаква това и не се чувствува засегнато, ако реакцията ви е уместна.
Понякога минава доста време, преди да разберете, че сте ядосани. Детето може да започне да ви дразни още от закуската с редица свои постъпки: мръщи се на яденето, нарочно разлива млякото, играе със забранен предмет и го счупва, дразни по-малкото дете. С много усилия сте се въздържали, като че ли не сте забелязали нищо. Но накрая чашата прелива и при поредната постъпка, дори и незначителна, вие избухвате и сте учудени от собствената си ярост. Когато си припомните поредицата от лоши постъпки, вие разбирате, че детето е очаквало да проявите твърдост и си е търсило наказанието през цялата сутрин, и само вашите усилия да не избухнете са го накарали да продължава.
Често ние се караме на децата си, когато имаме неприятности и несполуки, както в една комедия: бащата има служебни неприятности, връща се в къщи и излива яда върху жена си, тя безпричинно се скарва на сина си, а той — на по-малката си сестра.
8. По-добре е да признаваме гнева си. Дотук разглеждахме въпроса, за това, че родителите от време на време неизбежно губят търпение и се разгневяват. Не по-маловажен е и свързаният с него въпрос — могат ли родителите спокойно да признаят своя гняв?
Родители, които не са прекалено строги към себе си, винаги могат да признаят своето раздразнение. Една добра, непринудена и откровена майка на непослушно дете може да каже полушеговито на своята приятелка: „Не мога да остана нито минута повече под един покрив с него“ или „С удоволствие бих го напердашила“. Тя може да не осъществи нито една подобна мисъл, но не се срамува да я признае пред своята приятелка и пред себе си. Тя изпитва облекчение да признава и разговаря за своите чувства. Това й помага да види с какво се е примирявала и как трябва с подходяща твърдост да го коригира.
Страдат именно родителите, които поставят безкрайно високи изисквания към себе си, които се ядосват, но не признават, че добрият родител може да изпита чувство на гняв. Откривайки такова чувство у себе си, те или се считат безкрайно виновни, или правят усилия да го отрекат. Но при опит за потискане на такова чувство то се проявява по друг начин — например под формата на нервно напрежение, умора или главоболие; то дори може да намери косвен израз в прекалена грижовност. Майка, която няма сили да признае своята неприязън към детето, си въобразява, че от всички страни го заплашват опасности. Тя се страхува от микробите или от уличното движение и в стремежа си да го предпази, като непрестанно бди над него, тя го прави прекалено несамостоятелно.
Аз не изтъквам проблемите, възникващи, когато родителите отричат собственото си раздразнение, само за да облекча тяхната съвест. Обикновено това, което огорчава родителите, огорчава и децата. Когато родителите смятат, че антагонистичните чувства спрямо децата са твърде ужасни, за да бъдат признати открито, децата също прикриват своя антагонизъм към родителите. В детските психиатрични клиники ние виждаме деца, изпитващи страх от въображаеми опасности — страх от насекоми, страх от училището, страх от раздяла с родителите. При изследване тези страхове се оказват изява на антагонизъм към родителите, който децата не смеят да признаят.
С други думи, детето е по-щастливо, когато родителите не се страхуват да признаят своя гняв, защото и то спокойно ще може да изрази своя. Изразен, основателният гняв разчиства атмосферата и успокоява духовете. Тук не става дума за грубост спрямо децата, а за признаване на вашите чувства. Не искам да кажа, че антагонизмът към децата е винаги основателен — срещат се груби, безсърдечни родители, които по цял ден без стеснение и без сериозна причина ругаят и бият децата си. Говорейки за родителския гняв, аз имам пред вид съвестните родители, предани на своите деца.
Ако един любещ родител почти непрекъснато изпитва раздразнение (независимо дали го изразява или не), това означава, че страда от нервно пренапрежение и би трябвало да се консултира с психиатър (т. 570), тъй като раздразнението може да се дължи на причини, които нямат нищо общо с детето.
9. Децата обичат да чувствуват родителски контрол. Може би създадох грешни впечатления, като отделих толкова внимание на раздразнението. Когато семейният живот протича горе-долу гладко, мнозинството от нас се разгневяват сравнително рядко. В останалото време съзнателно или несъзнателно ние избягваме раздразненията, като държим децата под контрол, навреме и решително предотвратяваме лошите им постъпки. Строгостта е необходима съставна част на родителската любов. Тя удържа децата в рамките на доброто държание и ги предпазва от неприятности, заради което те още по-силно ни обичат.
СЪМНЕНИЯТА У РОДИТЕЛИТЕ СА ЕСТЕСТВЕНИ
10. Противоречиво отношение към бременността. Според идеализираните представи за жената майка всяка жена се преизпълва от радост, когато разбере, че ще има дете. Тя прекарва бременността в мечти за бебето. Когато то се появи, тя с удоволствие и лекота влиза в ролята на майка. Това е вярно само до известна степен — по-голяма или по-малка в отделните случаи. Но това е само едната страна на медала. Медицинските изследвания са установили (а умните жени винаги са знаели), че с бременността, особено първата, са свързани и естествени отрицателни чувства. До известна степен първата бременност поставя край на безгрижната младост. Моминската фигура се разваля и губи своята грация. Макар и временно, това е твърде осезателно. Жената знае, че с раждането на бебето нейните удоволствия и развлечения ще бъдат ограничени. Няма да може да излиза и да се връща в къщи, когато поиска. Семейният бюджет ще трябва да се дели на повече части, а вниманието на съпруга в къщи ще бъде раздвоено.
11. Чувствата са различни при всяка нова бременност. Промените, които очакваме да настъпят след появата на още едно дете, не изглеждат страшни, след като имате вече две или три деца. Но медицинската практика показва, че дори и добрите майки пред която и да е бременност от време на време вътрешно се бунтуват. Понякога може да има обективни причини за прекарване на по-напрегната бременност — може би е дошла неочаквано рано или бащата има неприятности в работата си, или има сериозно болен роднина, или съществува дисхармония между майката и бащата. Отрицателно отношение към бременността обаче може да има и без всякаква видима причина.
Един мой познат акушер-гинеколог ми каза, че понякога е долавял вътрешни кризи при втора или трета бременност в семейства, които са решили да имат 5 или 6 деца. Майка, която действително желае да има повече деца, може при всяка бременност да изпита подсъзнателни съмнения, дали ще има време, сили и безгранични запаси от любов, необходими за отглеждането на още едно дете. Вътрешни съмнения могат да се породят и у бащата, който се чувствува отчасти пренебрегнат поради все по-голямата заетост на майката с децата. Изобщо потиснатостта или раздразнителността, породени у единия от съпрузите, скоро се предават и на другия. Не искам да помислите, че такива реакции към бременността са неизбежни. Моята цел е да ви успокоя, че те се срещат и у най-добрите родители и в повечето случаи са временни. Когато детето се роди, става ясно, че нещата не са толкова страшни, колкото са си ги представяли родителите. Може би причината е в това, че родителите укрепват духом в очакване на предстоящите трудности.
12. Любовта към бебето идва постепенно. За много жени, които се радват и гордеят със своята бременност, е трудно да изпитат някаква любов към бебето, което още не са виждали или усетили. Но със своето помръдване то им помага да осъзнаят, че то действително е едно живо-същество. С напредването на бременността майката все по-реално си представя бъдещото бебе и грижите, свързани с него.
Мнозинството от жените, които са били ужасени при първите симптоми на бременността, с облекчение откриват, че още преди раждането на бебето тяхната привързаност към него е нараснала значително.
Много често неопитната майка изпитва разочарование след раждането на детето. Тя очаква, че изведнъж ще откликне с прилив на майчински чувства, възприемайки го като плът от своята плът. Но в много случаи това не става в първия ден, нито дори в първата седмица. Противно на очакванията това е постепенен процес, който завършва едва след като майката е прекарала известно време в къщи заедно с детето.
Мнозинството от нас са учили, че по отношение на бъдещото бебе е несправедливо да се надяваме и очакваме момче или момиче, защото нашите очаквания може да не се оправдаят. Това не трябва да се приеме твърде сериозно. Ние неизбежно си представяме бъдещото дете или като момче, или като момиче. Според мен всички родители имат предпочитание към момче или момиче при всяка бременност и почти всички обичат детето, каквото се роди, независимо от неговия пол. Затова се радвайте на въображаемото
